Проф. Г. П. Генов “Ньойския договор и България” стр. 15-71

ПАРИЖКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

На Парижката конференция взеха участие следните държави от страна на Съглашението, 

наречени в договорите съюзени и сдружени държави: Американските съединени щати, Белгия, 
Боливия, Бразилия, Британската империя, Канада, Австралия, Южна Африка, Нова Зеландия, 
Индия   (последните   пет   са   независими   английски   владения   —   доминиони),   Китай,   Куба, 
Еквадор, Франция, Гърция, Гватемала, Хаити, Хеджас, Хондурас, Италия, Япония, Либерия, 
Никарагуа, Панама, Перу, Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-Хърватско-Словенска държава, 
Сиам, Чехословашко, Уругвай.

Намесата   на   тези   държави   във   войната   стана   по   най-различни   мотиви.   Едни   бяха 

увлечени още в началото от самите военни събития като Сърбия, Австрия, Русия, Франция, 
Германия, защото бяха свързани помежду си със съюзнически договори; други се намесиха по-
късно:   Англия,   защото   Германия   бе   нарушила   белгийския   неутралитет;   Съединените   щати 
взеха повод от действията на германските подводници, които не спазвали законите на войната; 
Италия, Румъния, Гърция — защото се домогваха за земи от своите противници; други държави 
като Китай, Япония, Португалия, южно и централноамериканските републики — защото искаха 
да   бъдат   на   страната   на   голямата   сила   във   войната,   каквато   беше   Съглашението,   за   да   се 
запазят   от   изненади,   или   да   придобият   нещо   след   свършването   на   войната   за   сметка   на 
победените.

Бюрото   на   конференцията   се   състоеше   от:   председател   Жорж   Клемансо   (Франция); 

подпредседатели: Роберт Лансинг (Съед. щати), Давид Лойд Джордж (Англия), Томасо Титони 
(Италия), Маркиз Сайонджи (Япония). Главен секретар Пол Дютаста (Франция).

Българската   делегация   бе   в   състав:   Теодор   Теодоров,   председател   на   Министерския 

съвет,   министър   на   външните   работи   и   на   изповеданията,   председател   на   българската 
делегация; Венелин Ганев, министър на правосъдието; Янко Сакъзов, министър на търговията, 
промишлеността   и   труда;   Александър   Стамболийски,   министър   на   обществените   сгради; 
Михаил К. Сарафов, бивш министър.

Парижката конференция през 1919 г., както ще видим, не само не направи нищо, за да се 

поправят   неправдите,   извършени   над   България   през   1913   г.,   но   напротив,   ги   продължи.   В 
Париж на конференцията възтържествува варварският принцип, че от победителя не могат да 
се отнемат никакви земи, колкото и неправилно и незаконно да ги е завладял той.

Конференцията се събира, за да се занимае само с териториите на победените. По силата 

на   този   жесток   принцип,   който   сам   по   себе   си   беше   отрицание   на   онова,   което   по-рано 
поддържаха самите победители, не само териториите на последните останаха непокътнати, но 
те предявиха и анексираха още български земи.

Американската делегация на конференцията и българският въпрос

Само американската делегация на конференцията се опита да остане последователна на 

обещанията, които беше дал Уилсън на победените народи. Но и тя повече от един опит не 
направи. Наистина имаме на лице два документа от времето на Парижката конференция, които 
свидетелствуват за известни добри намерения на американците, но те си остават, за жалост, 
само намерения.

На първо място това е трудът на един от най-близките и най-доверени лица на Уилсън, 

полковник   Хауз.   Той   изработи   едно   разяснение   на   положенията,   легнали   в   основата   на 
президентското послание от 14-те точки. Това разяснение е било предназначено да служи за 
ръководство   на   американската   делегация   на   Парижката   конференция   при   изработване 
условията на мира. Полковник Хауз тълкува, между другото, и онази точка от президентското 
послание, която засяга Балканите.

В своето послание от 14 точки от 8 януари 1918 г., отправено до Американския сенат, 

президентът Уилсън се спира на особено място, в точка 11, върху новото разпределение на 
териториите на Балканския полуостров. Там той казва:

1

„Румъния, Сърбия и Черна гора ще бъдат освободени от неприятелските войски, които 

са   ги   окупирали.   На   Сърбия   ще   се   даде   свободен   излаз   на   морето.   Отношенията   между 
останалите  балкански  държави ще трябва да бъдат определени приятелски  по внушение на 
силите, според установените исторически граници."

Като разглежда тази точка от Уилсъновото послание, полковник Хауз казва: „...Сърбия 

ще   получи   свободен   излаз   на   морето   и   отношенията   между   отделните   балкански   държави 
трябва да бъдат уредени според установените исторически граници. Сърбия се явява вече във 
формата на една югославянска държава и ще има достъп до Адриатическо море. На Румъния 
ще се върне Северна Добруджа (тогава окупирана от войските на Четворния съюз) и ще добие 
Бесарабия и Трансилвания. Всяка от тези две държави ще има по 11-12 милиона жители и ще 
бъде много по-голяма и по-силна  от България. Тогава България  трябва непременно  да има 
своята   граница   в   Южна   Добруджа,   така   както   тя   съществуваше   преди   Балканската   война. 
България,   от   друга   страна,   трябва   да   има   Тракия   до   линията   Енос   —Мидия   или   даже   до 
линията   Мидия   —   Родосто.   Съдбата   на   Македония   ще   трябва   да   се   реши   след   една 
безпристрастна анкета. Линията, която може да се вземе за база на тази анкета, ще трябва да 
бъде южната граница на спорната зона, както беше определена между Сърбия и България преди 
първата Балканска война." В заключение полк. Хауз подчертава, че тези граници са определени 
въз основа на националния принцип.

Вторият   документ   е   докладът   на   един   специален   комитет   от   американци,   добри 

познавачи   на   Близкоизточния   въпрос,   под   председателството   на   американския   професор 
Монро. Този комитет е бил назначен от Уилсън със специална задача да проучи въпросите, 
свързани с Балканите и с Близкия изток и резултатите от тези си проучвания да докладва на 
американската   делегация   на   конференцията.   Такъв   доклад   наистина   е   бил   представен   на 
американската делегация, озаглавен е „Outline of Tentetive Report" и е връчен на Уилсън на 21 
януари 1919 г. За България там четем: 1) България трябва да бъде утвърдена във владение на 
онази част от беломорския бряг, която й бе оставена според Букурещкия договор от 1913 г. 
(Западна   Тракия);   2)   България   трябва   да   получи   гаранции   за   свобода   на   своята   транзитна 
търговия към Кавала и Солун; 3) българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по 
направление   Цариград,   приблизително   до   линията   Енос   -Мидия;   4)   румъно-българската 
граница в Добруджа трябва да бъде възстановена така, както бе преди 1913 г., като се повърне 
Южна Добруджа на България; 5) по въпроса за Македония комитетът, председателствуван от 
проф. Монро, усвоява гледището на полковник Хауз.

Разбира   се,   конференцията   не   обърна   никакво   внимание   на   така   поставения   въпрос. 

Напротив,   в   Париж   нашите   съседи   поискаха   нови   български   земи,   именно:   Сърбия   —   по 
нашата западна граница, а Гърция — Западна Тракия.

Не може да се откаже, че американската делегация и в този случай, макар че нейното 

положение през втората половина на 1919 г. беше станало твърде незавидно, поради отказа на 
Американския сенат да одобри Версайския договор, тя все пак се бори да отбие новите искания 
за   български   земи   от   страна   на   нашите   съседи.   Благодарение   на   нейното   застъпничество 
сръбските претенции на запад бяха намалени до днешните Западни покрайнини, отстъпени им 
по   Ньойския   договор.   Американците   се   бориха   също   така   Западна   Тракия   да   остане   на 
България, за да има последната излаз на Бялото море. На тях се дължи, където в Ньойския 
договор България отстъпва Западна Тракия на великите съглашенски държави, а не на Гърция. 
Надеждата беше, че тази област ще остане неутрализирана под управлението на Обществото на 
народите и през нея българската държава ще има както своите икономически излази на Егейско 
море, за които говори чл. 48 от договора, така и българското население ще може да остане в 
своите огнища.

Но през април 1920 г., на конференцията в Сан Ремо, когато американската делегация бе 

вече напуснала конференцията, Съглашението преотстъпи Западна Тракия на Гърция. С това 
Съглашението   наруши   моралния   ангажимент,   който   бе   поело   спрямо   нас   и   спрямо 
американците. Този факт е едно доказателство, че Парижката конференция не държеше сметка 
за никакво право и за никакъв морал при разрешаването на международните проблеми, а се 
ръководеше   само   от   егоистичните   интереси   на   победителите.   Как   инак   може   да   се   обясни 
нейното решение да лиши България от всякакъв достъп до Егейския бряг, от който тя отстои 
само на някакви си 30-40 км на едно протежение от близо 500 км?

2

Краят на войната и сключването на мирните договори

През есента на 1918 г., след намесата на Американските съединени щати във войната на 

страната на Съглашението, държавите от Четворния съюз бяха принудени да сложат оръжие. 
Първа поиска да подпише примирие България, каквото и наистина подписа на 30 септември 
1918 г. в Солун. След нея, през октомври с. г. капитулираха Турция и Австро-Унгария, а на 11 
ноември с. г. бе заставена да иска мир и най-мощната държава в съюза — Германия. С това 
фактически военните действия бяха прекратени.

Оставаше   да   се   подпишат   окончателните   договори   за   мир.   За   изработване   на   тези 

договори   се   събра   конференцията   за   мир   в   Париж.   В   нея   взеха   участие   обаче   само 
представители   на   държавите-победителки.   Най-важните   въпроси   се   уреждаха   не   от 
конференцията,   а   от   един   малък   съвет,   наречен   на   петте,   в   който   вземаха   участие   само 
представителите на петте велики съглашенски държави: Клемансо, министър-председател на 
Франция,   Лойд   Джордж,   министър-председател   на   Англия,   Уилсън,   президент   на 
Американските съединени щати, Орландо, министър-председател на Италия и Мацуи, японски 
посланик в Париж и първи делегат на Япония.

Съветът на петте, разбира се, в съгласие и при сътрудничеството на делегатите на по-

малките държави от Съглашението, изработи сам проектодоговорите за мир, без да изслуша 
предварително  представителите   на  победените  страни.  Както   вече  казахме,   това  беше  един 
начин на процедиране, непознат на международното право. Победените бяха повикани по ред 
пред   конференцията   да   им   се   връчи   приготвеният   проект   и   им   се   даваше   кратък   срок   да 
направят своите възражения, които обаче с малки изключения, не бяха вземани под внимание 
от   конференцията.   След   това   победителите   ултимативно   поканваха   представителите   на 
победената държава да отговори, приема ли изработения вече в завършена форма договор или 
не.   Пред   страха   на   още   по-тежките   последици,   които   чакаха   такава   държава,   ако   даде 
отрицателен отговор, представителите на всички победени страни подписаха предложените им 
договори, като все пак отправиха надлежните протести срещу неправдите, които се вършат 
спрямо техните народи.

По   ред   пред   конференцията   бяха   повикани:   представителите   на   Германия,   които 

подписаха Версайския договор на 28 юни 1919 г. След тях — представителите на Австрия, 
които подписаха договор на 10 септември с. г. в парижкото предградие Сен Жермен. Трета по 
ред бе повикана българската делегация, която подписа договор на 27 ноември с. г. в парижкото 
предградие Ньой. Четвърта по ред бе унгарската делегация, която подписа договора на 4 юни 
1920 г. в Трианон, при Версай. Най-после последна  бе повикана турската  делегация,  която 
подписа договор на 10 август с. г. в парижкото предградие Севър.

По   този   начин   се   подписаха   петте   договора   за   мир:   Версайския   с   Германия, 

Сенжерменския   с   Австрия,   Ньойския   с   България,   Трианонския   с   Унгария   и   Севърския   с 
Турция.   Първите   четири   договора   бяха   изпълнени   така,   както   бяха   подписани.   Колкото   се 
отнася до Севърския договор, той не влезе в сила, защото революционното правителство на 
Мустафа Кемал в Турция отказа да го одобри и изпълни. След като турските войски изгониха 
гърците от Мала Азия, събра се нова конференция в Лозана, Швейцария, където на 23 юли 1923 
г. се подписа т.н. Лозански договор с който се тури край на войната и по отношение на Турция. 
Лозанският договор обаче се различава коренно от първите четири договора. В Лозана Турция 
се   яви   като   победителка   и   на   нея   не   бяха   наложени   много   от   ограниченията   и   тежестите, 
наложени   на   останалите   победени.   Турция   избегна   и   много   от   униженията,   на   които   бяха 
подложени   останалите   бивши   нейни   съюзници.   Тя   не   изгуби   почти   никакви   територии 
населени   с   турци,   не   й   се   наложиха   репарации,   нито   общо   обезоръжаване.   Турското 
правителство се задължи само да не укрепва и въоръжава проливите: Босфора и Дарданелите.

Българската делегация на конференцията

Българската делегация на Парижката конференция пристигна в Париж на 26 юли 1919 г. 

Още   на   Лионската   гара   членовете   на   делегацията   бяха   посрещнати   от   официалните 
представители на конференцията и отведени на определения им за пребиваване хотел, наречен 
„Мадридски   замък"   в   предградието   Ньой   и   поставени   под   полицейски   надзор.   Всякакво 

3

излизане   на   делегатите   или   на   придружаващите   ги   лица   вън   от   хотела,   без   да   бъдат 
съпроводени от тайни полицейски агенти, бе строго забранено. Тази мярка бе взета по искането 
на   делегациите   на   съседните   нам   държави,   за   да   се   попречи   на   членовете   на   българската 
делегация да влязат във връзки с някои наши приятели чужденци или с членове на някои от 
делегациите   на   великите   сили   и   да   ги   осветлят   по   въпросите,   които   интересуваха   нашата 
страна.  Това положение на затворничество продължи до връчването  на проектодоговора  на 
делегацията — на 19 септември 1919 г., а даже и до подписването на самия договор — 27 
ноември с. г.

Голямата   част   от   парижкия   печат   посрещна   твърде   враждебно   нашата   делегация.   В 

записките, които държах в Мадридския замък като участник в делегацията, съм отбелязал, че 
още същия ден на нашето пристигане в Париж ръководните органи на френския печат, като 
вестниците „Тан", „Фигаро" „Л'ом Либр", „Журнал де Деба" и др. взеха решително становище 
срещу нас. „Тан" и „Фигаро" повтаряха още веднаж известните клевети за жестокостите, които 
били извършили нашите войски в окупираните през войната гръцки и сръбски земи.

Много малко парижки вестници се изказаха в наша полза. Само във вестник „Л'Йовр", 

бившият   френски   министър   през   време   на   войната,   социалистът   Марсел   Самба   писа: 
„ Триумфът на Съглашението не променя народността на македонското население. Там, наред с 
гръцките и сръбските области, има и чисто български. Говорят, че българите трябва да бъдат 
изгонени от крайбрежието на Егейско море. Искат да откажат всякакъв достъп на България до 
това море! Но това ще бъде най-голямата пречка за бъдещото примирение между балканските 
народи."

Друг парижки лист, в. „Енформасион", дава статия също с дата 26 юли 1919 г., под 

заглавие: „Какъв мир ще наложат на България?" Вестникът казва: „Ако се дадат български земи 
на Румъния, Сърбия и Гърция, ще имаме договор по-лош от Букурещкия. България иска, въз 
основа принципите на Уилсън, да се прибегне до плебисцит във всички спорни територии под 
контрола на Съглашението и предпочтително на Америка. Конгресът на българската радикална 
партия, който заседава в София в края на м. май т.г. се произнесе решително за създаването на 
една   автономна   Македония,   която   да   влезе   като   отделна   съставна   част   на   Балканската 
федерация."

Но това бяха изолирани гласове. Голямата и влиятелна част от парижкия печат, както 

вече споменахме, продължаваше да напада България. Така, на 28 юли 1919 г. в. „Фигаро" дава 
едно   съобщение   от   Женева,   според   което   агитациите   против   съглашенците   се   засилвали   в 
България.   „Болшевишки   агенти,   продължава   съобщението,   изпратени   от   унгарското 
болшевишко   правителство   на   Бела   Кун   кръстосват   България   и   канят   политическите 
организации,   особено   социалистическите   групи,   да   принудят   правителството   да   тръгне   с 
унгарските   болшевици   против   съглашенските   сили.   Няма   съмнение,   че   тези   движения   са 
подбуждани тайно от софийското правителство."

Клеветите бяха толкова много и тъй несериозни, че българската делегация взе решение 

да не ги опровергава, защото това само би отворило вратите на нервни полемики без особена 
полза за правилното разглеждане и разрешение на поставените въпроси.

Във всеки случай, в тази атмосфера на клевети и интриги се изготвиха условията на 

договора за мир с България. Главно три въпроса занимаваха конференцията: за Добруджа, за 
Тракия и за Македония.

Решението на конференцията за Добруджа. По въпроса за Добруджа, както това съобщи 

в. „Тан" в броя си от 30 юли 1919 г., Съветът на петте стоял на становището да се предостави на 
България и Румъния да се споразумеят направо за една поправка на границата. По-късно обаче 
това бе изоставено. Според някои сведения, които още не могат да се проверят, в онова време 
румънското   правителство   било   готово   да   отстъпи   цялата   или   част   от   Южна   Добруджа   на 
България  при условие, че великите  съглашенски  държави ще признаят  присъединението  на 
Бесарабия към румънската държава. Съглашението не се съгласило на това, защото в онази 
епоха   то   поддържаше   борбата   на   белогвардейците   срещу   болшевиките   и   не   желаеше   да 
разслабва силата на първите с отстъпването на руски земи на Румъния. Това признаване се даде 
по-късно, след като усилията на белогвардейците пропаднаха и болшевиките утвърдиха цялата 
своя власт върху Русия. Но Ньойският договор отдавна беше вече влязъл в сила. А той запази 
напълно без промяна българо-румънската граница в Южна Добруджа.

4

Когато говорим за границата на Южна Добруджа заслужава да се спомене за онова, 

което бе уговорено в Солунското примирие от 29 септември 1918 г., потвърдено на няколко 
пъти от Върховното командване на съюзените източни армии. Според чл. 2 от договора за 
примирие България запазваше 2 дивизии в боен ред, определени да пазят източната граница 
срещу   Турция   и   Добруджанската   по   Дунав,   срещу   германските   армии,   които   бяха   още   в 
Румъния, Бесарабия и Южна Русия. Цяла Добруджа оставаше в ръцете на българите по искане 
на Съглашението.

Но след като Германия капитулира на 11 ноември с. г. и Съглашението нямаше повече 

нужда   от   българските   сили,   Върховното   командване   на   източната   армия   предписа   на 
българското правителство да оттегли войската си от Добруджа. Наистина в нотата, с която 
съглашенското главно командване предявяваше това искане, се подчертаваше:

1)   че   окупацията   на   Добруджа   ще   се   повери   на   съюзните   войски,   без   да   влезе   там 

румънска войска;

2)   че   от   тази   окупация   няма   да   бъдат   в   никаква   зависимост   бъдещите   решения   на 

конференцията за мир по участта на Добруджа;

3) че докато се реши въпросът от съюзените правителства, българската администрация 

ще остане временно в страната.

Но и тези обещания не се изпълниха. През декември 1918 г. се разбра, че Съглашението 

ще върне цяла Добруджа, включително и южната й част (която Румъния заграби през 1913 г. от 
България), на румънската държава. Пред това ново отклонение от дадени обещания и поети 
задължения от Съглашението, кабинетът на Ал. Малинов в знак на протест подаде оставка, 
след като бе отправен един знаменателен меморандум до командващия източната съглашенска 
армия генерал Кретиен.

Българската делегация постави въпроса за Добруджа на Парижката конференция, след 

като бе получила проектодоговора, от който се видя, че границата между България и Румъния 
остава   без  промяна.  В  своя отговор  до  конференцията   от  24 октомври  1919  г. българската 
делегация казва: „С крайно болезнено вълнение българският народ научи за обстоятелството, 
че   условията   за   мир   оставят   на   България   откъм   Добруджа   границата,   определена   от 
Букурещкия договор от 1913 г.". И по-нататък навежда доказателства за българския характер на 
цяла Добруджа: ферманът за уреждане на Екзархията от 1870 г., решенията на Цариградската 
конференция от 1876-1877 г., които оставяха цяла Добруджа до Дунав в българските земи. 
Също   така   делегацията   отбелязва   отказа   на   Румъния   да   получи   Северна   Добруджа,   когато 
последната й бе дадена по решение на Санстефанския и Берлинския договор. Тогава Румъния 
отстъпи Бесарабия и взе Северна Добруджа само под натиска на великите сили.

През 1912 г., след започване на Балканската война, Румъния предяви претенции върху 

част от Южна Добруджа. Петербургската конференция на посланиците на шестте велики сили 
обаче й присъди само Силистра с 3 километра околовръстна ивица земя. Едновременно с това 
Петербургската конференция прави следната декларация: „Преди да се раздели, конференцията 
смята  за  свой дълг да  отдаде  справедливост  на  разположението,  което  прояви България  да 
поддържа   и   да   засили   още   повече   приятелските   си   връзки   с   Румъния.   Тъй   като   това 
разположение улесни до голяма степен нейната задача, конференцията изказва убеждението си, 
че великите сили ще бъдат признателни на България за жертвите, които те се принудиха да й 
искат."

Българската   делегация   навежда   аргументи   от   исторически,   стопански,   етнически 

характер, за да докаже правото на България да иска Южна Добруджа. Исторически Добруджа е 
била винаги неделима част от българското отечество. Стопански тази област е ценна, защото е 
с най-развито земеделие. Плодородието й е тъй голямо, че тя беше си спечелила името житница 
на България. Тя е най-богатата с добитък българска земя. Занаятите й са цветущи. Индустрията 
й   бе   взела   един   полет,   който   обещаваше   великолепно   развитие   на   националната   дейност. 
Търговията   й   почваше   да   взема   все   по-големи   размери,   благодарение   разширението   на 
съобщителните средства, за които България не се спираше пред никакви жертви. В етническо 
отношение се навеждат данните на официалната статистика: през 1910 г. от 282 007 жители 
само 6 539 са румънци, останалите са българи, турци, татари и др., между които мнозинството е 
безспорно българско.

5

Към   това   нашата   делегация   добавя   и   мнението   на   гръцкия   министър-председател 

Венизелос,   изразено   в   мемоара   му   от   м.   декември   1918   г.   до   Парижката   конференция: 
„Впрочем, казва той, ако се държи сметка за обстоятелството, че Румъния била разположена, 
след осъществяването на народното и обединение, да повърне на България частта от Добруджа, 
която завзе през 1913 г. и която съставлява една от най-богатите области на Балканите, ще се 
види, че даже като отстъпи на Гърция Западна Тракия, България едничка между всички нейни 
съюзници ще излезе недокосната от тази война."

Румъния наистина получи своето национално обединение в по-големи размери от онези, 

за които някога е мечтала. Това не попречи на Парижката конференция да потвърди решенията 
на   Букурещкия   договор   от   1913   г.   и   остави   българската   Южна   Добруджа   в   ръцете   на 
румънците, като не се поколеба да даде и Западна Тракия на гърците. Както вече казахме, 
никакви,   колкото   и   важни   съображения   от   исторически,   етнически   и   стопански   характер, 
нямаха значение за конвента на победителите. За тях оставаше в сила варварското правило „vae 
victis" (тежко на победените). По силата на това варварско правило бе отказано да се повърне 
Южна Добруджа на България.

Сръбските претенции за български земи на конференцията. Нашите съседи обаче не се 

задоволиха само да отбият исканията било на американската делегация, било на самата наша 
делегация   за   общо   прекрояване   на   картата   на   Балканския   полуостров,   като   се   поправят 
неправдите,   които   бяха   извършени   спрямо   българския   народ   през   1913   г.   с   Букурещкия   и 
Цариградския договори, но поискаха нови български земи. Сърбите поискаха значителна част 
от   българската   територия   на  запад,  като  посочиха   за  това   стратегически  причини.   Техните 
първи искания бяха много големи: те имаха пред вид областта по цялата западна българска 
граница, включително градовете Видин и Кюстендил. Мотивите им бяха неоснователни. Не 
можеше да се поддържа сериозно, че някакви съображения от военен характер налагаха да се 
откъснат   български   земи   край   западната   ни   граница   и   да   се   дадат   на   Сърбия.   Последната 
увеличаваше повече от три пъти своята земя и своето население, докато България излизаше със 
загуби след всички събития от 1912 година насетне. Сърбия запазваше правото на свободно 
въоръжение, докато България, както ще видим по-нататък, беше разоръжена и нейните военни 
сили и въоръжения бяха сведени до един незначителен брой, едва достатъчен да поддържа 
вътрешния ред в страната, без да има необходимите сили дори за една отбрана.

Против така предявените искания от сръбска страна въстана американската делегация. 

Благодарение   на   нейното   застъпничество,   сръбските   претенции   бяха   намалени   значително. 
Това са така наречените Западни покрайнини, които по силата на чл. 27 от Ньойския договор се 
отстъпиха на сърбите или, както се нарече тогава разширената сръбска държава, Държавата на 
сърбите, хърватите и словенците. В тези Западни покрайнини влизат: няколко села в Кулската 
околия, Цариброд и Босилеград с тяхната околност. Освен това в Македония кралството на 
сърбите, хърватите и словенците, което през 1929 г. взе сегашното име Югославия, откъсна от 
България гр. Струмица с неговата околност.

На всеки случай сърбите постигнаха главната си цел: граничната линия между нас и тях 

бе смъкната от билото на планините долу в равнината и то, разбира се, в ущърб на България. По 
този   начин   всички   стратегически   точки   останаха   в   югославянските   земи.   Това   е   против 
усвоения  принцип  в международното  право, че границите  между народите  трябва да бъдат 
прекарвани по билата на планините или по вододелната линия, за да отговарят на географските, 
топографските и стопански изисквания на мястото. И това стана не само при старата сръбско-
българска  граница.  Същото  начало  се прокара и в Македония, където  и по Беласица, и по 
другите македонски планини границите между България и нейните съседи Югославия и Гърция 
са прокарани в полите на планините все, разбира се, към страната на България, като всички 
планински върхове и била останаха в пределите на двете съседни нам държави.

Западните покрайнини имат обща повърхнина 1 555 кв. км. Със 107 населени места, с 64 

509   жители,   от   които   54   758   българи,   8   637   румънци,   549   цигани   и   само   127   сърби. 
Струмишката   околия   със   70   села   и   27   714   души   население,   почти   изключително   бежанци 
българи, заселени след Балканската война.

Българската   делегация   на   Парижката   конференция   се   опълчи   срещу   новите   сръбски 

искания веднага, след като доби сведения за това от публикувания в пресата сръбски мемоар. 
Първите сръбски искания бяха такива, че заплашиха цялата западна граница на българската 

6

държава от Дунав до Беласица, на едно пространство от 320 километра по права линия и на 
дълбочина   от   20-70   км.   В   нотата   на   българската   делегация   от   23   август   1919   г.   до 
конференцията се изтъква, че макар тези искания да са представени от сърбите под формата на 
обикновена   гранична   поправка   на   вид   без   значение,   в   действителност   те   са   искания   за 
анексиране на обширни области, населени само с българи. Тези сръбски искания обемаха една 
територия от около 12 000 кв. км., която включваше чисто българските градове Видин, Кула, 
Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич с 500 000 души 
чисто българско население. Мемоарът на българската делегация очертава накратко стремежа на 
сърбите през целия 19 век да откъсват български земи, да ги присъединяват и асимилират: в 
1833   г.   —   Кладово,   Неготин,   Зайчар,   Гуркусовец   (сега   Княжевац),   населени   със   150   000 
българи; през 1878 г. с Берлинския договор: Ниш, Лесковец, Пирот и Враня; в 1885 г. Сърбия 
прави нови опити да осуети Съединението на Северна и Южна България и да заграби нови 
български земи, но безуспешно, поради нещастния за нея завършек на Сръбско-българската 
война; в 1913 г. тя си присъединява цяла Средна и Северна Македония с Охрид, свещен град на 
българите,   някогашна   столица   на   Западното   българско   царство   и   седалище   на   българските 
архиепископи и патриарси, Битоля, където в 1903 г. се развя знамето на великото и паметно 
въстание срещу потисничеството на турския режим; Скопие, Велес, Щип — светли огнища на 
българската мисъл, които дадоха живота на плеяда борци за свободата, умрели като герои от 
турските куршуми или свършили живота си в затворите или по бесилките. Всички тези градове, 
заедно със самите земи бяха подчинени на сърбите.

Българската делегация отбива всички сръбски аргументи за присъединението на тези 

земи. Стратегическите мотиви на сърбите са в явно противоречие с възвишените човеколюбиви 
принципи, които конференцията за мира е възприела в своите решения. Политическите граници 
между държавите — гласи един от най-важните от тези принципи — не трябва да почиват 
върху   насилието,   нито   върху   предимствата   на   победителя,   а   върху   желанията   на 
заинтересованите населения.

С новите си претенции сърбите искат да се приближат до София и да я изложат на 

опасност при едно нападение. Сръбските искания не държат сметка за стопанските нужди на 
населението.   Новата   граница,   както   се   предлага   от   сръбска   страна,   ще   има   за   последици 
пълното съсипване на тези области, които ще се намерят откъснати от естествените си пазари. 
Жителите на исканите от сърбите области, ако те им бъдат дадени, ще бъдат принудени да 
преминават   непроходимите   сред   зима   планински   масиви,   за   да   посещават   търговските   и 
административни сръбски центрове. Още по-тежко е, че тази чудовищна поправка би имала за 
резултат да отреже едничкия път, що свързва София с Лом-Паланка на Дунав, тъй като пътят 
минава Балкана през Петрохан. Същото би било и с единствения път, по който, се сношават 
Западна България и София със Струмската долина, тъй че за обширната област от Дупница до 
Мелник и към Рупел би могло да се минава само по въздушен път.

Мемоарът на българската делегация отблъсква и несериозната сръбска теза, че жителите 

на   исканите   от   сърбите   области,   „шопите"   по   „етнически   качества",   език,   характеристични 
народни обичаи (слава, задруга — общност на семейството и пр.) доказвали чисто сръбския си 
характер. Мемоарът отблъсква и всички съображения на сърбите от исторически характер.

Тези  съображения,  тъй тежки и категорични, не можеха да не направят  впечатление 

поне   на   част   от   делегациите,   особено   на   американците.   Но   пред   силните   настоявания   на 
сърбите и на техните покровители, трябваше да се направят отстъпки, да се дойде до известен 
компромис.   Този   компромис,   както   вече   отбелязахме,   свърши   е   отстъпването   на   т.н.   сега 
Западни покрайнини и Струмица. За етнически мотиви в този случай не може и да се говори, 
защото  навсякъде  новата  граница  има  за   цел само  да  свали  граничната  линия  в  полите  на 
планината,   като   остави   техните   била   и   водоразделната   линия   изцяло   в   сръбски   предели. 
Българската делегация в писмото си от 24.1 октомври 1919 г. наново моли конференцията да не 
обръща   внимание   на   стратегическите   мотиви,   понеже   са   съвсем   несъстоятелни,   а   само   на 
етническите, които трябва да легнат в основата на разграничението между държавите, защото 
самите победители най-много на него наблягат за придобиването на територии.

В този случай обаче конференцията остана непреклонна. В своя лаконически отговор до 

българската   делегация   Клемансо,   като   председател   на   конференцията,   заяви:   „Съюзените   и 
сдружени   правителства   са   на   мнение,   че   предвид   предмета   на   настоящия   договор 

7

Добруджанският въпрос не може да намери място в него. А другите граници, които са предмет 
на   бележките   на   българската   делегация   (за   Западните   покрайнини   и   Западна   Тракия)   бяха 
определени   след   внимателно   изучаване,   като   се   държеше   сметка   за   всички   елементи   на 
проблема. Въпреки това съюзените и сдружени сили грижливо изучиха приведените аргументи 
и като не отричат тяхната стойност, не намират обаче достатъчен мотив, за да изменят зряло 
обмислените си решения. Прочее, те не могат да дадат исканите от България изменения."

Така конференцията отказа всяка по-нататъшна поправка на границите, както на запад 

към Сърбия, така и на юг към Гърция. От една страна, тя изпада в противоречие като признава, 
че българските аргументи не са без стойност, а ги оставя без всякакво внимание, от друга _ 
поддържа   съвсем   неверни   твърдения,   че   „ако   България   приеме   лоялно   това   решение   (за 
границите), бъдещето ще покаже, че границите, които й се дават по този начин, не са никак 
въображаеми". А бъдещето доказа, че Ньойските граници не само са въображаеми, но нещо 
още   по-лошо:   те   са   изкуствено   прокарани   и   с   насилие   поддържани   граници,   защото   те 
включиха в границите на съседните нам държави маса български малцинства, които сега са 
застрашени от насилствена асимилация. Грижата на Парижката конференция обаче беше да 
задоволи всички искания на победителите и да стесни колкото се може повече победените. В 
преследване на тази цел тя не се спря пред нищо.

Така   че   границите   на   България   с   Югославия   се   определиха   в   Ньойския   договор   по 

следния начин:

От вливането на Тимок в Дунав, общата точка на трите граници на България, Румъния и 

Сърбо-хървато-словенската държава, към юг до една точка, която ще се избере по течението на 
Тимок, разположена близо до кота 38, на запад от Брегово;

Старата граница между България и Сърбия;
Една линия, която ще се определи по гребена на Ком Балкан;
Оттам   до   една   точка   на   шосето   Цариброд—София,   непосредствено   на   запад   от 

разклонението на шосето за Калотина;

Оттам   на   юг,   западно   от   Вършан   до   вливането   на   Лъкавица   в   реката,   по   която   е 

разположено селото Долна Невля;

Нагоре по течението на Лъкавица;
Оттам към югозапад до вливането на една рекичка в р. Ябланица, на запад от Врабча:
Една линия, която ще се определи на самото място, като се прокара през кота 879 и 

пресече   шосето   Трън—Цариброд   непосредствено   на   юг   от   разклонението   на   това   шосе   от 
прякото шосе Трън—Пирот;

Оттам на север до вливането на р. Ябланица в Ерма (Трънска);
Течението на р. Ябланица;
Оттам към югозапад до върха Тумба (кота 1253) на Беласица планина - точка, където се 

съедин

С   Гърция:   От   по-горе   определената   точка   до   точката,   където   границата   от   1913   г. 

напуща водораздела на басейните на Места-Кара Су на юг и на Марица на север, в околностите 
на кота 1587 (Дибикли): Границата от 1913 г. между България и Гърция. На юг, с териториите, 
чиято съдба в последствие ще бъде определена от главните съюзени и сдружени сили. Тук 
въпросът   се   отнася   до   границата   на   Западна   Тракия,   която   се   определи   на   Лозанската 
конференция по възвишенията на южните разклонения на Родопите, които отделят басейна на 
р. Арда от басейна на малките рекички, които се стичат към Бяло море. Между Марица и Черно 
море границата си остава почти без промяна, така както бе начертана през 1913 г.

С Румъния границата също остана без промяна, така както бе установена по Букурещкия 

договор от 1913 г.

Гръцките   претенции   за   Западна   Тракия.

  Гърция,   от   своя   страна,   поиска   Западна 

Тракия, онази област между Марица и Места, която България доби от Турция след Балканската 
война и чрез която излизаше на Егейско море. Според условията за мир, които се готвеха при 
подписването на Ньойския договор с Турция, Гърция трябваше да получи Източна Тракия до 
Чаталджа, заради това гърците и техните защитници на конференцията настояваха тя да получи 
и   Западна   Тракия   до   Родопските   върхове,   за   да   има   пряко   съединение   между   земите   на 
дотогавашна Гърция и новите земи, които й се даваха по посока към Цариград.

8