Курсова работа

по

Публична власт и политики

на тема:

Политически партии

Изготвил:

Проверил:

Дарина Тепелиева 293397                         /ас.Р.Велева/

Партиите   са   свободни   сдружения   на   граждани,   създадени   с   цел   да 

съдействат   за   формиране   и   изразяване   на   политическата   воля   на   народа. 
Партиите   са   необходима   съставка   на   демократичното   общество   и   една   от 
неговите   характеристики.   Едно   от   най-съществените   права   на   партиите   е 
правото   им   да   издигат   кандидатури   за   народни   представители   и   други 
изборни   длъжности,   да   провеждат   предизборна   кампания,   да   организират 
събрания, митинги, манифестации и т. н. Всички партии имат равни права на 
участие в политическия живот.

В основата на дейността на партиите могат да стоят различни групови 

потребности и искания към висшите държавни институции. По този начин 
гражданите   на   дадена   държава   заявяват   своите   групови   потребности. 
Правните структури също използват партиите за обръщения към народа за 
поддръжка   или   решение   по   различни   въпроси.   Дейността   на   партиите   се 
явява   важен   механизъм   при   разпределението   и   преразпределението   на 
властта.

От етимологична гледна точка няма яснота от кой термин произтича 

понятието „партия”. Според повечето автори от “pars” (от лат.- част), според 
други-   от   друг   латински   термин   (partire)   „разделяй”.   Вероятно   и   в   двете 
твърдения   има   доза   истина,   тъй   като   „партията”   в   политическия   живот 
представлява   част   от   общото  –  обединение   на   група   съмишленици. 
Същевременно политическата партия отразява разделението на обществото 
на различни класи, социални и религиозни общности, на противопостовящи 
се   политически   групи   и   лидери.   Вторият   термин   насочва   повече   към 
последиците   от   възникването   и   съществуването   на   политическите 
партии.Той също така отразява по- точно същността на острите теоретически 
спорове,   зараждащи   се   сред   философите   и   други   теоретици   в   периода   на 
Просвещението, които правят първите опити да изследват феномена „партия” 
в политическия живот. 

В политическата литература съществуват няколко теоретични модела за 

обяснение на произхода и възникването на политическите партии: 

2



Институционален



Кризисен



Конфликтен 



Модернизационен

Институционален   модел

-   най-разпространеното   сред   политолозите 

виждане   за   произхода   на   политическата   партия   е   това,   което   извежда   на 
преден план пряката зависимост между утвърждаването на парламентаризма 
и   избирателното   право   и   възникването   на   политическите   партии.   Морис 
Дюверже е автора, които анализира двата основни пътя, по които според него 
са възникнали съвременните политически партии- вътрешноинституционален 
и извънинституционален. Първият път е естественият, свързан с формирането 
на   парламентарните   фракции   в   представителните   институции,   които   са 
предшествали   политическите   партии   в   техният   истински   смисъл. 
Разширяването на   избирателното право и увеличаването на електората са 
наложили   на   парламентарните   фракции   да   формират   специални 
организационни структури, осигуряващи връзките на парламентарната група 
с   избирателите.   Този   път   на   възникване   на   политическата   партия   според 
Дюверже е типичен до края на 19 век. 

Другият основен път на възникване на партиите е извънпарламентарният. Той 
е свързан с формирането на политически организации от социални групи, 
които са нямали достъп чрез своите представители до Парламента или са 
възпрепятствани от изборния закон, основан на цензови ограничения. Тогава 
партиите   се   формират   извън   парламента,   които   първо   изграждат   своя 
организация   и   после   се   стремят   да   постигнат   парламентарно 
представителство. Дюверже твърди, че към края на 19 век вторият път за 
възникване на политически партии става типичният. 

Концепцията на Дюверже в една или друга степен се възприемат от редица 
други автори. Някои от тях са:

Карл   Фр.   Еверле   –в   книгата   си   посветена   на  историята   на  политическите 
партии,   пише   че   „с   разширяването   на   избирателното   право   се   стига   до 
умножаване   на   гласовете,   което   наложи   необходимостта   да   се   обхванат 
систематично   избирателите.   Трябва   да   се   създадат   комитети,   които   да 

3

представят кандидати и да насочват техният вот в нужната посока. Без тази 
връзка   споеността   на   политическите   партии   е   невъзможна.   Организацията 
същевременно представляваше нейната основа за съществуване.”

Зигмунд Нойман, твърди че модерните политически партии са тясно свързани 
с   възхода   на   парламентаризма.   „Когато   се   разширява   политическото 
представителство   и   се   развива   националният   форум   за   дискусии, 
предоставящ   постоянна   възможност   за   политическо   участие-   когато   тези 
условия се изпълняват, възникват политическите партии.”

Леон Епстин набляга на разширяването на избирателното право като фактор 
за възникването на политическите партии. „Когато избирателите бяха малко 
нямаше особена нужда от трайни названия на партиите, каквито ги знаем 
днес.  Нито   имаше  нужда   от  извънпарламентарни  организации…   Партиите 
станаха   нужни   за   да   осигурят   идейна   яснота   и   приемственост   за   един 
нараснал електорат.”

Институционалните   теории   са   свързани   с   открояването   на   някои   особено 
важни фактори за възникването на модерните политически партии. На преден 
план   се   извеждат   формирането   на   парламентарните   институции   и 
разширяването на електоралното тяло, принудило първите политически сили 
да   изградят   съответните   организационни   структури   за   мобилизиране   и 
привличане на избирателите за една или друга политическа цел, но предимно 
за осигуряване на изборния успех. Именно тези организации стават база за 
формирането на партийните структури и модерните политически партии. 

Кризисен модел

-   тази концепция се основава на открояването на друг тип 

фактори за възникването на политическите партии. Техните автори ги търсят 
в   дълбоки   обществени   сътресения   и   кризи,   водещи   до   създаването   на 
политически   движения   и   партии   в   името   на   разрешаването   на   определен 
социален конфликт и породените от него социални интереси. 

Жан   Блондел   отстоява   тези   виждания   в   неговата   книга   за   политическите 
партии от 1978 година, той изтъква че за да се развият политическите партии 
трябва   да   има   значим   социален   конфликт.   „Партиите   организират   големи 

4

групи от обществото за значими политически битки; ако конфликтите засягат 
само   отделни   индивиди,   партии   няма   да   се   формират.”   Като   пример   за 
подобни   конфликти   Жан   Блондел   откроява   конфликтите   между   племенни, 
етнически, религиозни групи, социални класи и прочие.

Следвайки логиката на Блондел, френският учен Даниел Луй Селер смята, че 
три   са   основните   типа   конфликти   пораждащи   появата   на   политическите 
партии: 

•

Политически конфликти, породени от криза в легитимността на даден 
политически режим

•

Временни или конюнктурно обособени конфликти

•

Структурни   конфликти,   с   траен   характер,   довели   до 
институционализация на конфликта 

Според Даниел Луи Селер политическите партии възникват и се изявяват при 
определени социално- икономически условия по време на даден обществен 
конфликт, в следствие на което те търсят опора в широки народни слоеве със 
стремеж да ги мобилизират за разрешаване на конфликта. 

Американските учени Дж. Лапаломбара и Д. Уайнер също сочат „кризите” 
като   едни   от   най-характерните   фактори   за   възникване   на   политическите 
партии и предлагат следната типология на подобни „партийно формиращи” 
кризи: 

•

Кризи в легитимността на политически режими

•

Интеграционни   кризи   (при   възникване   на   национални   държави, 
разпадане на империя и пр.)

•

Кризи,   предизвиквани   от   стремежа   на   широки   социални   групи,   не 
допускани до политическите институции, да придобият възможности за 
представителство на интересите им.

Германският политолог Клаус Фон Байме откроява няколко основни вълни, 
довели до възникването на нови партии в следствие на дълбоки обществени 
сътресения:

5

•

Възникване на нови държави, нации, етнически конфликти и пр.

•

Легитимационни кризи (на монархическите режими)

•

Крах   на   политически   режими   (на   парламентарните   демокрации   и 
други)

Конфликтния   модел   -  

  Стейн   Рокам   е   тясно   свързан   с   предишните 

концепции и възгледи. Той е създател на Норвежката политологическа школа. 
Според него основните политически партии възникват и се ситуират около 
няколко   основни   конфликтни   възела,   разделящи   трайно   обществото   и 
предизвикващи   съответни   политически   противопоставяния.   Според   Рокам 
има четири основни конфликта и те са:

•

Етническо- национални

•

Религиозни (църква срещу държавата)

•

Урбанизационни (град срещу село)

•

Класови (работниците срещу капиталистите)

Именно тези основни конфликтни възела пораждат политически разслоения и 
съответно   политически   партии,   изразяващи   интересите   на   засегнатите   от 
конфликта социални групи и търсещи тяхното разрешение, чрез овладяване 
на държавната власт.

Модернизационен модел- 

 идеите на Рокан се възприемат от редица автори, 

които   на   базата   на   неговата   методология   разширяват   периметъра   на 
конфликтните   възли,   пораждащи   политическите   партии,   като   изследват 
процеса   на   модернизация   на   обществото.   Освен   възникването   на 
политическите   партии   модернизациония   модел   изследва   промените   в 
социалната   структура,   интересите,   ценностите,   демографските   процеси   и 
други фактори, породени от адаптацията на обществото към изменящите се 
условия   и   осигуряващи   неговото   съществуване   и   оцеляване.   Този   процес 
ражда   постоянни   сблъсъци   между   представителите   на   носителите   на 
„модернизацията”   на   обществото   и   тези,   които   се   съпротивляват   на 
настъпващите промени. 

6

Организациите, които наричаме политически партии са възникнали в 

Европа и в САЩ в началото на 19 век.

Например, в текста на американската Конституция, в Декларацията за права и 
свободи на гражданите и в други политически документи от края на 18 век не 
се споменават политически партии.

Първоначално   партиите   са   възникнали   в   Древна   Гърция   и   са 

представлявали   неголеми   групировки,   голяма   част   от   които   не   са   имали 
организационна структура. Те са изразявани интересите в значителна част на 
господстващата класа. 

В периода на буржоазните революции 17 – 18 век партиите, като политически 
организации   не   са   провеждали   самостоятелна   политика   и   най-често   са   се 
подчинявали   на   влиянието   на   религиозни,   съсловни   и   семейно-родови 
обединения.

Формирането   на   партиите   е   бил   продължителен   и   сложен   процес. 
Първоначално   те   са   действали   активно   само   в   период   на   избирателни 
кампании и не са имали постоянно действащи местни организации.

Развитието   на   модерните   партии   като   утвърдени   структури   като   цяло   е 
явление от 18 и 19 век, което е силно повлияно от английския политически 
живот, където през 18 век като относително утвърдени партии първоначално 
се образуват партиите на торите и вигите, които заемат твърда позиция по 
отношение   на   определени   политически   въпроси   и   се   разграничават   в 
държавното управление (двупартийна система).

Политическите   партии   с   познатите   ни   признаци   /оформяне   на 

членството   в   партията,   партийни   книжки,   вноски   и   вътрешно-партийна 
дисциплина/ се появяват в Европа с възникването на масово работническо 
движение.   Съществуващите   сега   политически   партии   по   организационна 
структура могат да бъдат отнесени към два основни типа: организационно 
оформени   и   организационно   неоформени.   В   партиите   от   първия   вид 
членовете   получават   партийни   книжки   и   плащат   партийни   вноски.   В 
организационно неоформените партии няма официално членство, а за това, 
да   се   счита   някой   за   член   за   такава   партия,   е   достатъчно   да   гласува   на 

7

изборите за издигнатия от нея кандидат. Най-известни примери за втория тип 
партии са републиканската и демократическата партии в САЩ.

Общото, което е присъщо на съвременните политически партии и което 

ги   отличава   от   партиите   от   началото   и   първата   половина   на   19   век   е 
наличието   на   партиен   апарат,   т.е.   организирана   група   от   хора,   за   която 
партийната и политическата дейност се явява професия.

При   дефинирането   на   същността   и   основните   параметри   на   понятието 

политически   партии   в   специализираната   политологична   литература 
преобладават следните основни подходи- методи: 



Либерален

-   Този   подход   дефинира   политическите   партии   като 

идеологически групировки. Още през 1816 година Бенджамин Констан 
пише   че   партиите   са   съюз   от   хора,   изповядващи   една   и   съща 
политическа доктрина. Този подход поставя началото на интересни и 
многобройни   проучвания,   които   се   отнасят   повече   до   историята   на 
политическите   идеи,   отколкото   до   техния   социален   социологичен 
анализ. Дейвид Хюм в „Есе за партиите” от 1760 година, посочва че 
програмата   играе   важна   роля   в   началната   фаза,   когато   тя   служи   за 
обединяване на разпръснати индивиди, но че след това организацията 
преминава на преден план,като„платформата придобива второстепенно 
значение”. 

Според Морис Дюверже не се отнася до някои съвременни партии, чиято 
доктрина   придобива   религиозен,   т.е.   конфесионален   характер.   Дейвид 
Хюм   смята   че   партийните   структури   имат   различни   основания   за 
съществуване и от тук различни възможности да представят интереси и да 
усъвършенстват управлението в държавата.



Марксистки

-

  този подход създава ново направление на патологични 

изследвания на партийната класа, търсейки връзката между начина на 
живот,   професията,   образованието,   социалния   произход   и 
политическата   принадлежност.   Марксизмът   извежда   на   преден   план 
три основни компонента:

•

Приоритета   на   класово-   партийните   и   социално   груповите   интереси 
пред индивидуалните 

8