Отрицанието на войната като свят на зловещата чуждост 

       ( „Земляци”. „Последна радост”, „Белите рози” и други)

   Има някакво странно обстоятелство във факта, че Йордан Йовков, може би най- 
яркият хуманист в нашата литература, започва творчеството си с проблеми от  
войната. Дългът на войника, суровият войнишки бит „отключват” психологизма на  
големия художник и неговото взиране в страданието.
  Войната е зловещата чуждост за света на обикновените хора, които копнеят за 
красота и любов. Войната е неестрествено състояние на тотална дисхармония на 
целия човешки космос. Войната убива „нравственото добро, което в своята същност  
е способ за действително достигане на благото”.
  Колкото и покоряващо да е видението на ескадрона излязъл като облак и обагрен от  
слънцето, колкото и мъжествена красота и юначен подвиг да символизира, той само 
подсилва идеята за безумния трагизъм на войната.
  Срещу тази зловеща красота се възправя Йовковият глас срещу войната,  
противопоставят се „бялата ластовица” на малките човешки надежди, кротките 
мечти на земляците, бялата лайка на Люцкан, белите рози – символ на вечната  
любов, жеравите, които прелитат над фронтоваците, мъката на Вълкадин, който  
общува само с Бога.
  Писателят, участник във войната, не е могъл да остане безпристрастен зрител не  
само на страданието, но и на подвига на войника. Подвигът е изобразен като душевна  
издръжливост на селяните във войнишки шинели, като тиха печал пред смъртта,  
като усилие да се подчини трудовата психика на военното ежедневие.
   Йовков се възхищава от героизма на българина, но изобразява голямото страдание,  
разрушителната стихия на войната. Потърсим ли най- характерното за неговите  
герои от ранните произведения, ще видим в тях селяните, които мечтаят за топлото  
дихание на ораната земя, на семейните и домашните работи и трудовите залисии.  
Йовковите земляци от едноименната повест са споени в едно общо пространсто по  
мирно време. На фронта те пренасят своите навици, тревогите, които са ги 
вълнували преди, разговорите за земята, спомените от миналото. Тази подсъзнателна  
нагласа на героите от повестта „Земляци”, колкото и различни да са като 
психология, пренасянето им в миналото носи съзнание за нарушената житейска  
логика.
   Мъчителната драма на човешката душа, терзанията на сърцето изпълват  
повествованието в разказа „Последна радост”.  Десетте фрагмента, чрез които е  
конструирана творбата, разполовяват двата свята: на мира и на войната. 
Моралистичната позиция на писателя се заявява в две насоки от сложния образ на 
Люцкан. Чудатият цветопродавач, мечтател и поет се противопоставя със своята  
странност на общността в мирно време, но има и своето значещо място.  
Протипоставянето на Люцкан на войната или неговата маргиналност в колектива на  
груби, изострени от възможността да бъдат убити, мъже, е още по- драстично. 
Войната заличава етичната комуникация, унищожава илюзията за постигане на  
невинността и красотата. А „властта” на нежния човек се крие точно в  
способността му да събужда този изгубен свят на човека. Люцкан по въшност е  
странник и подобно на Серафим от едноименния разказ се забелязва отдалеч: „...  
нещо много оригинално..., полусмешно..., възторжена мечтателност..., самодоволно 
блаженство”.
   Йовков умее да чете знаците на душата, която е чужда на насилието и зверството.  
Бълнуването на Люцкан за огъня е рефлекс на пълното отчуждение от 
жестокостта, от странната промяна в доскорошните кротки стопани, у които  
заговаря звярът.