ДОН КИХОТ И САНЧО 

ПАНСА – 

ПРОТИВОПОЛОЖНИ И 

ЕДНАКВИ

Испанският писател 

Сервантес   замисля   своя 
роман   „Дон   Кихот”   като 
пародия   изобличение   на 
модните

за

времето 

рицарски   романи,   заливащи 
масовата

читателска 

публика.   Творбата   му   се 
превръща   в   едно   от   най-
великите   произведения   на 
всички времена - бързо бива 
преведена   на   различни 
езици,   представена   като 
балет

във

Франция, 

отпечатана   в   многобройни 
екземпляри   /втора   по 
разпространение

след 

Библията/.   Общочовешките 
внушения,   които   постига 
авторът,

очевидно 

надхвърлят   границите   на 
конкретната   художествена 
задача   и   превръщат 
образите на главните герои в 
символи на най-съкровеното 
в   нашата   човешка   същност. 
Това им вдъхва свой живот и 
ги прави безсмъртни.

Образите

на 

странстващия   рицар   Дон 
Кихот и неговия оръженосец 
Санчо   Панса   са   неделими. 
Противоположни   и   еднакви, 
те   се   допълват   взаимно   и 
непрекъснато

си 

взаимодействат.   Не   можем 
да си представим единия без 
другия. Те са носители и на 
основното   внушение   на 
романа.   Лудостта   на 
идалгото   оживява   в   душата 
на   оръженосеца,   за   да 
остане   частица   надежда,   че 
идеалите   са   осъществими   и 
светът може да стане добър, 
справедлив и човечен.

Рицарят

и 

оръженосецът   са  коренно 
различни   по   външен   вид   и 
социално   положение.   Дон 
Кихот   е   благородник   на 
около   петдесет   години, 
висок,   мършав,   отдаден   на 
четенето   на   рицарски 
романи.   Живее   в   имението 
си   заедно   със   своята 
племенница.   Санчо   Панса, 
напротив,   е   обикновен 
селянин,   нисък   и   тантурест, 
неграмотен.   Името   му   е 
простовато,   всъщност   е 
прозвище,   което   означава 
„Търбуха”.

Той

има 

семейство   и   отговорности   – 
жена

и

деца. 

Противоположностите   във 
външния им вид се допълват 
от   противоречието   в   самите 
тях   и   пораждат   смешното   в 
романа. Дон Кихот е пародия 
на   рицар   със   слабата   си 
физика,   с   ръждясалите 
доспехи   и   картонено 
забрало,   яхнал   дръглива 
кранта   с   пародийното   име 
Росинант,   т.е.   „Бивш   кон”. 
Името на Дон Кихот също е 

пародийно   и   означава 
„набедреник”,   част   от 
рицарски   доспехи,   свързана 
с   човешката   „долница”. 
Санчо   Панса   физически   е 
комично

подобие

на 

оръженосец,   при   това   язди 
не кон, а клепоухо магаре. За 
разлика   от   рицарските 
романи,

в

които 

оръженосецът   съответства 
физически и морално на своя 
господар,   в   романа   на 
Сервантес двамата са пълни 
антиподи   на   външен   вид. 
Благодарение

на 

противоположностите   обаче 
тази литературна двойка се е 
превърнала

в

най-

знаменитата  

  двойка   в 

световната   литература   и   до 
днес е обект на изображение 
в много изкуства.

Противоположни са 

мотивите   на   двамата   да 
тръгнат на поход. Дон Кихот 
следва   своите   мечти,   той   е 
идеалист,

дълбоко 

безкористен   и   благороден, 
желанието му е да върви по 
„стръмнините   на   света”,   да 
воюва за доброто, истината и 
справедливостта.   Мотивите 
на   Санчо   са   меркантилни. 
Простичкият   селянин   се 
съгласява   да   тръгне   с 
идалгото   едва   след   като 
получава   обещание   за 
остров.   Той   е   меркантилен, 
защото   средата,   в   която 
живее,   и   семейното   му 
положение

налагат 

отговорности.   От   друга 
страна,   често   именно   тази 
практичност   на   Санчо 
коригира   лудостите   на 
рицаря и помага на двамата 
да   оцелеят.   Колкото   и   да   е 
идеалист   Дон   Кихот, 
способен   да   издържи   дълго 
без   храна,   без   сън,   без 
почивка,   без   дрехи   и   пари, 
все   някой   трябва   да   поеме 
грижата   и   за   тези   неща,   а 
това е именно Санчо Панса. 
В диалозите  между  двамата 
често   се   противопоставят 
идеалното на материалното, 
а това пък дава възможност 
на   идалгото   да   поучава   и 
възпитава   своя   другар. 
Постепенно

Санчо 

възприема

много

от 

идеалите му и значително се 
променя.   Например   по 
отношение   на   острова. 
Когато става губернатор, той 
отказва да го наричат „дон” и 
твърдо заявява, че Санчо се 
е   родил   и   Санчо   ще   си 
остане.   Желанието   му   е   да 
се прояви като справедлив и 
мъдър  управник, а не  да се 
облагодетелства от поста си. 
Тези промени се извършват у 
него   именно   благодарение 
на благотворното влияние на 
Дон Кихот.

Дон  Кихот   и  Санчо 

Панса са противопоставени и 
чрез   речта   си.   Словата   на 

идалгото   са   красиви   и 
възвишени,

издаващи 

реторични

качества, 

придобити   чрез   четене   на 
книги.   Санчо   е   неграмотен, 
но   притежава   голяма 
житейска   мъдрост,   която 
често   дразни   витаещия   в 
облаците   Дон   Кихот. 
Животът   е   научил   селянина 
да   намира   прости,   но 
изразителни   думи   за   всяка 
житейска ситуация. Речта му 
е   много   образна   и 
убедителна,   макар   и   на 
съвсем   различно   ниво   от 
тази   на   рицаря.   Думите   на 
Санчо

понякога

са 

диалектни, често неправилно 
изговорени,   за   което 
другарят   му   го   поправя 
поучително. Но колкото и да 
е   различна,   речта   на 
двамата си прилича по едно 
важно   нещо   –   мъдростта. 
Мъдростта   на   Дон   Кихот   е 
книжна, а на Санчо – проста 
и   практична.   Това,   което 
идалгото   казва   с   дълги, 
красиви речи,  оръженосецът 
казва   кратко   с   една,   а 
понякога

с

няколко 

поговорки.   Любимата   му     е: 
„По-добре   врабче   в   ръката, 
отколкото   сокол   в   гората.” 
Може   да   се   каже,   че 
мъдростта   на   двамата   се 
допълва,

а

от 

противоречието   се   поражда 
комичното.

Различията   между 

двамата   герои   ярко   се 
проявяват в отношението им 
към  

  удобствата   и 

удоволствията в живота. Дон 
Кихот   се   опитва   да   се 
издигне над материалното, с 
достойнство търпи несгоди и 
лишения,   издържа   на   глад, 
безсъние и природни стихии. 
Санчо   Панса   обича   доброто 
хапване   и   пийване,   мекото 
легло, парите и знае, че тези 
неща са необходимо условие 
за оцеляване и постигане на 
мечтите.   При   него   те   не   се 
изключват взаимно. Може да 
се   каже,   че   той   е 
олицетворение

на 

практицизма.   Това   го   прави 
устойчив   и   изпълнен   с 
оптимизъм.   В   този   смисъл 
мъдростта   на   двамата   се 
допълва,

а

от 

противоречието   се   поражда 
комичното.

Независимо от тези 

различия има качества, които 
са   характерни   и   за   двамата 
герои,   именно   те   ги 
сродяват. Това са добротата, 
честността,

искреността. 

Санчо   искрено   обича   своя 
рицар   и   от   сърце   му   се 
възхищава, така както и Дон 
Кихот   искрено   е   привързан 
към   своя   оръженосец   и   се 
стреми   да   го   поучава   и 
закриля. 

И   двамата   герои 

претърпяват   промяна.   При 

Дон   Кихот   тя   е   трагична.  В 
началото   въображението   му 
представя

вятърните 

мелници   като   великани, 
овцете – за вражески армии. 
Постепенно

обаче 

способността   му   за   здрави 
разсъждения   става   все   по-
голяма и Санчо панса трябва 
да полага повече усилия, за 
да   повярва     Дон   Кихот   в 
дадена

фантастична 

ситуация – например, когато 
се опитва да представи трите 
грозни селянки за Дулсинея и 
нейните   придворни   дами. 
Рицарят  на  печалния  образ, 
както   сполучливо   го   нарича 
неговият

оръженосец, 

отрезвява   от   лудостта   след 
ужаса в Гората на обесените. 
След   това,   победен   и   от 
предрешения   като   рицар 
Самсон   Караско,   той   се 
завръща у дома и отново се 
преобразява   в   Алонсо 
Кихана   Добрия.   След   това 
настъпва   и   физическата 
смърт.   Сервантес   внушава, 
че животът е невъзможен без 
мечти   и   идеали,   че   без 
възвишени   пориви,   без 
приключения   и   любов,   дори 
те   да   са   плод   на   едно 
безумно   въображение.   В 
лудостта на героя има много 
повече   човешка   мъдрост, 
отколкото   в   примитивния 
прагматичен свят около него. 
Жестоката   действителност 
връща

героя

към 

нормалността,   но   тя   е 
пагубна за него. Санчо Панса 
също   се   променя.   Под 
влияние   на   своя   духовен 
водач,   от   когото   черпи 
мъдрост,   той   постепенно 
заживява   с   идеалите   и 
мечтите   на   идалгото. 
Материалното   все   повече 
отстъпва

място

на 

духовното. Нещо повече – в 
края на романа Санчо Панса 
призовава своя другар да не 
се   предава,   а   да   се   върне 
към   рицарството,   към 
идеалите   и   мечтите.   Когато 
Дон   Кихот   „поумнява”, 
верният   Санчо   заживява   с 
лудостта   му.   Той   се 
превръща   в   другото   аз   на 
Дон Кихот. 

Дон  Кихот   и   Санчо 

Панса

са

колкото 

противоположни,   толкова   и 
еднакви, те са неделими.  По 
думите   на   С.   Хаджикосев 
Дон Кихот и Санчо Панса са 
всъщност всеки един от нас – 
велики   и   жалки,   смешни   и 
възвишени,   човек   и   бог   в 
единосъщен   облик.   Тяхното 
присъствие   в   културното 
пространство

на 

човечеството винаги ще буди 
искрена   усмивка,   но   и 
горчива тъга, ще ни напомня 
за   идеалите   и   мечтите,   без 
които животът е немислим.