СУ “СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ФЖМК

КУРСОВА РАБОТА

На тема: Социалният конфликт. 

Междуличностни конфликти в съдебната 

система

Проверил:                                                     Изготвил:
  Доц. Xxxxxx Xxxxxxxxxxxxx 
XXXxxx XXXXxx
                                                                            Журн
алистика – ІV курс 

- СОФИЯ2003 -

Тринадесет   години   на   преход   протичат   с   такива 

радикални поврати в преустройството на държавата и 
българското общество, че кризата и промяната като че 
ли   се   превръщат   в   константна   величина.   Темата   за 
социалните конфликти поражда бърз  резонанс,  какно 
сред   политолози   и   анализатори,   така   и   сред 
журналисти.   Основен   компонент   на   социалната 
промяна

са

информационният

трасък, 

трансформиращата   публичност   и   социалното 
издърпване   от   информираните   публики.   Както   пише 
Рихард Вагнер “1989 година има магическо излъчване. 
Тя ще си остане една необикновена, непонятна година, 
година, в която се случиха граничещи с чудо неща.”/1/ 
След   1989г.   Първо   и   основно   през   призмата   на 
средствата   за   масова   информация   бяха   преживяни 
социалните конфликти и кризисните ситуации, целият 
болезнен   процес   на   социална   промяна.   Те   бяха 
единственото   средство,   макар   и   несъвършено   – 
неосвободило   се   от   старите   порочни   комуникационни 
модели   и   възприело   изкривено   новите,   за   социален 
сиалог.

В   духа   на  социологията   на  конфликта  можем   да 

приемем,   че   множеството   социални   конфликти,   които 
преживяхме, са като цяло по същността си източник на 
движението,  извеждащ  системата  към нови  форми  на 
порядък.   Тази   подитивна   футкция   на   социалния 
конфликт   не   бива   да   се   пренебрегва.   Същевременно 
обаче   е   невъзможно   да   се   отминат   и   негативните 
явления,   съхътстващи   социалната   промяна   и   често 
забавените   и   затормозени   процеси   на   социалното 
развитие.   Медиите   не   само   като   огледало   отразяват 
тези   феномени,   но   често   действат  като   увеличително 
стъкло и задълбочават социалните конфликти.

Един   от   тях,   може   би   най-очевидният,   беше 

неспособността   на   живелия   дълго   време   под   опека 
човек да изживее свободата на индивидуално разнище. 
Както   точно   определя   ситуацията   Рихард   Вагнер, 
личността   в   тази   ситуация   “не   разбира   свободата   си 
като условия за своята собствена инициатива, а като 
пространство

на

фатална

екзистенциална 

несигурност.”/2/ Неизпълнени останаха и очакванията 
в   годините   след   1989г.   за   бърз   икономически 
просперитет и “за повече жизнени шансове за повече 
хора”/3/,   което   спорде   Ралф   Дарендорф   е   целта   на 
политиката   на   свободата.   Както   подчертава   той 
“революциите   са   сладостно-тъжни   моменти   на 
историята. За кратко време проблясва надежда, която 
скоро   потъве   в   разочарование.”/4/   Тези   неизпълнени 
очаквания   след   1989г.   бързо   се   превърнаха   в 
източници на социално напрежение.

Създаде   се   почва   за   развитие   на   много 

ирационални   модели   на   поведение,   засилващи 
паниката,   чувството   за   несигурност   и   безсилие   в 
многобройните   кризисни   ситуации   и   изострящи   още 
повече социалните конфликти.

Според   Ралф   Дарендорф   съвременният   социален 

конфликт   е   антагонизъм   между   конституционните 
права, полагащи се на един човек и предлаганите му 
от управляващата власт права. Полагаемите се права и 
предлаганите   са   различни   понятия   и   искането   на 
полагаемите,   които   често   пъти   са   повече   от 
предлаганите,   води   до   социални   сбълсъци.   Въпреки 
това   между   полагаемите   и   предлаганите   права   не 
съществуват   отношения   на   обмяна.   Гражданските 
права   могат   да   се   получат   само   при   икономически 
растеж.   Ралф   Дарендорф   определя   няколко   основни 
причини за възникването на конфликтите. Сред тях са 
личните   неразбирателства,   проблемите,   свързани   с 
организационната   структура,   техническото   развитие, 
трудовите   условия   и   разпределянето   на   работната 
заплата.

  В   тринадесетгодишната   най-нова   история   на 

България   сме   били   свидетели   на   множество   кризи, 
причинени   именно   от   социални   конфликти   или   от 

социалното недоволство на обществото. Като ключови 
след тях могат да се откроят т.нар. “водна”, “петролна”, 
“зърнена”,   “цигарена”   кризи.   Всъщност   това   бяха 
политически   и   кономически   кризи   с   висок   градус   на 
социално   напрежение.   Връх   на   социалното 
недоволство взеха събитията от януари 1997г. Тогава 
много   изследователи   и   журналисти   нарекоха 
социалния   протест   “гражданско   неподчинение”, 
въпреки че у нас все още стои въпросът “гражданско 
ли   е   обществото   ни?”.   Отговорът   е   тема   на   друго 
изследване.   Въпреки   това   “януарските   събития”, 
анализирани   шест   години   по-късно,   без   съмнение   са 
проява   на   остро   социално   недоволство   и   бунт   на 
тълпата. Дали обаче конфликтът бе разрешен или по-
скоро   социалното   недоволство   бе   потиснато,   за   да 
избухне   скоро   с   нова   сила   ще   покаже   бъдещето. 
Редица   социологически   изследвания   показват,   че 
българитъг живее на прага на бедността, а ежедневно 
емигрират   в   чужбина   десетки   млади   българи.   Тази 
тъжна статистика поражда въпроса дали българинът ще 
се вдигне отново на бунт, за да иска полагащите му се 
права.   Резултатите   от   последните   парламентарни   и 
президентски избори и ниската избирателна активност 
са   красноречив   пример,   че   българинът   е   изгубил 
доверие в държавността и не използва “най-острото си 
оръжие”, за да се бори за конституционните си права – 
“Република

България

гарантира

живота, 

достойноството   и   правата   на   личността   и   създава 
условия   за   свободно   развитие   на   човека   и   на 
гражданското общество.” /5/

След   върховата   в   най-новата   ни   история   1997 

година в страната бяхме свидетели и на много други 
социални   конфликти   и   протести,   с   по-голям   или   по-
малък отзвук в обществото. С промените във властовия 
център през 2001г. и принадлежността на избраните за 
премиер   и   президент   към   различни   партийни 
идеологии   и   интереси,   в   политическия   живот   на 
България   сме   свидетели   на   междуинституционални 
конфликти. 2002 година беб белязана от противоречия 
между   президентската   институция   и   изпълнителната 
власт, между законодателната власт и президентската 

институция.   В   конфликт   с   мсички   тях   е   съдебната 
власт.   Политолози,   социолози   и   антрополози 
предвиждат, че кризата през 2003г. ще бъде следствие 
на   противоречията   в   самата   съдебна   система   на 
България.   Именно   противоречията   и   породилите   се   в 
последно   време   конфликти   между   орагните   на 
съдебната система са тема на настоящото изследване. 

В началото на прехода през 1991г. бе променена 

българската   Конституция,   която   гарантира,   че 
България е парламентарна демократична република и 
цялата   държавна   власт   произтича   от   народа. 
Конституцията гласи: “Всички граждани са равни пред 
закона.   Не   се   допускат   никакви   ограничения   на 
правата или привилегии, основани на раса, народност, 
етническа   принадлежност,   пол,   произход,   религия, 
образование, убеждение, политическа принадлежност, 
лично   и   обществено   положение   или   имуществено 
състояние.”/6/   Практиката   на   българските   съдилища 
навежда под съмнение,  че всички граждани са равни 
пред   закона.   Основните   обвинения   към   съдебната 
система са, че тя е много мудна и тромава. Годишният 
Доклад   за   2002г.   на   Европейската   комисия   също 
потвърди   това.   Дали   обаче   неефективността   на 
съдебната власт не се дължи тенденциозно оформили 
се конфликти и противоречия между нейните органи? 

Глава   “Шеста”   от   Конституцията   на   Република 

България урежда структурата и функциите а съдебната 
власт.   В   Конституцията   е   записано,   че   основните 
органи   на   съдебната   власт   са   съдилищата, 
прокуратурата, следствените органи и Висшия съдебен 
съвет. “Съдилищата осъществяват контрол за законност 
на актове и действия на административните органи.”/7/ 
“Върховният   касационен   съд   осъществява   върховен 
съдебен   надзор   за   точното   и   еднакво   прилагане   на 
законите   от   всички   съдилища.”/8/   Върховният 
административен съд освен това право има и правот да 
“се произнася по спорове за законността на актове на 
Министерския съвет и на министрите, както и на други 
актове   посочени   в   закона.”/9/.   “Прокуратерата   следи 
за   спазване   на   законността   като:   1.   Привлича   към 
отговорност лицата, които са извършили престъпления, 

и поддържа обвинението по наказателни дела от общ 
характер;   2.   упражнява   надзор   при   изпълнение   на 
наказателните   и   други   принудителни   мерк;   3. 
предприема действия за отмяна на незаконосъобразни 
актове; 4.   в предвидените със закон случаи участва в 
граждански   и   административни   дела.”/10/   “Главният 
прокурор   осъществява   надзор   за   законност   и 
методическо   ръководство   върху   дейността   на   всички 
прокурори.” /11/ Според Конституцията “следствените 
органи   са   в   системата   на   съдебната   власт.   Те 
осъществяват   предварително   производство   по 
наказателни   дела.”/12/   Според   закона   за   съдебната 
власт   “Висшият   съдебен   съвет   определя   състава   и 
осъществява организацията на съдебната власт. Той се 
състои от двадесет  и пет членове  – юристи с високи 
професионални и нравствени качества, които имат най-
малко петнадесет   години юридически стаж, от които 
не   по-малко   от   пет   години   като   съдия,   прокурор, 
следовател ил хабилитиран научен работник по право. 
Висшият   съдебен   съвет   е   юридическо   лице   със 
седалище   София.”/13/   Конституцията   гласи,   че 
“председателят   на   Върховния   касационен   съд, 
председателят   на   Върховния   административен   съд   и 
Главният   прокурор   са   по   право   негови   членове.”/14/ 
“Единадесет от членовете на Висшия съдебен съвет се 
избират   от   Народното   събрание   и   единадесет   –   от 
органите   на   съдебната   власт.”/15/   “Мандатът   на 
изборните   членове   а   Висшия   съдебен   съвет   е   пет 
години. Те не могат да бъдат преизбирани веднага след 
изтичане   на   този   срок.”/16/   Според   закона   за 
съдебната   власт   “съдиите   избират   шест,   прокурорите 
трима,   а   следователите   –   двама   от   своя   състав   за 
членове   на   Висшия   съдебен   съвет.   Изборът   се 
произвежда   на   отделни   делегатски   събрания   с 
председателство  един делегат на десет души, като при 
остатък   по-малък   от   пет   души,   делегат   не   се 
избира.”/17/ “Съдиите, прокурорите и следователите се 
ползват   с   имунитета   на   народните   предстваители.   В 
определени   със   закон   случаи   решение   за   снемане 
имунитета   на   съдия,   прокурор   или   следовател   се 
приема от Висшия съдебен съвет.”/18/ Това означава,