1.

Възникване и професионално обособяване

Споделянето на болки, тревоги и страхове 

е първата спонтанно възникнала форма

 на 

психологическа помощ, която съществува и до днес. Тя трябва да се търси не  толкова в 
разтоварването, следствие убеждението или илюзиите, че човек е изслушан и разбран. 
Прехвърлянето на част от психологическия товар е начин за намаляване на тревоги и емоции. 
За търсещите помощ по важно се оказва, не това което ще чуят, а това което те самите ще 
кажат като оплакване.
Тъкмо за това изискванията към 

неформалните консултанти

 не са големи и в повечето 

случаи е достатъчно те да са близки.
Значително по късно  по време на практиката в психологическата помощ се появяват т.н. 
непрофесионални консултанти. Това са хора, които се ползват с доверие и способност да 
влияят на другите. Става дума за 

свещеници, учители, лекари

, които могат да въздействат на 

психиката. Освен обредно-ритуално служене те внушават смисъл, успокояват, снемат чувство 
на вина. Професията на учителя също предполага възможности за намеса в душевните 
проблеми на хората. Лекарите се оказват твърде близко до голяма част от емоционално 
наситените проблеми, те са търсени в един значително по-широк психологически аспект. По 
правило добрият лекар, свещеник или учител е и добър психолог.

На първо място

 това е силното влияние на професията върху отношението, подхода и 

цялостната философия на помагането. 

На второ място

 е недостигът на специални 

психологически познания. 

На трето място

, подобно на неформалните консултанти и 

психологическата дейност са поставени на контрола на собствените етически норми. Това 
увеличава опасността от подмяна на целите и пренебрегване интереса на човека. Става въпрос 
за непрофесионални и полупрофесионални опити на ясновидци, гадатели, астролози..... 
.Тяхната дейност е белязана от няколко основни характеристики

-

претенции за изключителност и свръх възможности

-

използване на някои усвоени психологически похвати

-

липса на етика и професионализъм

Често пъти те надхвърляли саморегулативните възможности. Увеличаването на трайните 
разстройства регламентирало необходимостта от специализирана помощ.

Парсънс

 създава модел на 

професионално консултиране

, включващ задълбочено познаване 

на човека знания за изискванията на различните професии, обективно свързване на двете 
групи фактори в контекста на вземане на решения за избор. ПК допълнило методическия 
инструментариум и дало нови насоки в професията- социална работа.   
 Промените в обществото довели до необходимост от промени в системата на образованието. 
По този начин училищното консултиране се утвърдило като най- значима форма на масова 
психологическа помощ. ПК се дължи и на развитието и промените в психотерапията. 
Практикувала се изключително от лекари- психиатри с практика и била насочена към 
страдащи от неврози и други псих. разстройства. От друга стана ПК и особено психоанализата 
били твърде бавни и често неспособни да реализират видими резултати. Мнозина известни 
психоаналитици като Пърлс, Бек, Бърн, разочаровани от бавните резултати на класическата 
психоанализа създали свои школи. Поведенческата, екзистенциално-хуманистичната и 
когнитивната школа дават основа на различни методи ориентирани най- вече консултативно.
 Все по- очевидна ставала необходимостта от прекрачване границите на медицинската 
парадигма. Решителна крачка в тази насока прави хуманистичният подход с неговия различен 
поглед върху човека и проблемите му. Роджърс дал тласък за освобождаването на част от 
психотерапията от рамката на медицинския модел. Пациентите при Р. били клиенти които не 
било задължително да се третират терапевтично. Равнопоставеността с клиента била най-
демонстрирана в клиент-центрираната терапия (похват в повечето съвременни методи).
Към средата на 20 в. бил натрупан достатъчно теоретичен материал и опит в проблемното 
псих. подпомагане. Обособила се консултативната психология, като дял в приложната, наред с 
клиничната, училищната и организационно-индустриалната.

2.

Определение за консултативна психология – 

НЕ

 на изпита

Съществуват множество определения, представяйки го като процес, дейност или отношение. 
Консултирането е начин да се помага на клиентите да се справят с проблемите по отношение 
на това как да живеят по-добре. Взаимопомощ с препоръки за действия.
Това е съвкупност от процедури насочени към помощта.
Бъркс и Стифайър дават значително по разгърнато определение-професионално отношение на 
квалифициран консултант към клиент. Целта на консултирането е да се помага на клиента да 
разбере това, което се случва в жизненото му пространство.
Има противоречия в опита за определяне на консулт. по професионално –методически 
характеристики. Поради това всяко определение с претенции за състоятелност трябва да 
почива на разумния компромис м/у стремежа към разширяване на предмета и необходимостта 
от очертаване на специфични граници на дейността. Определянето на спецификата на 
консултативна дейност по отношение на цели, професионални особености и методики е 
необходимо условие за научното и легитимиране, особено по отношение на психотерапията.
Различията м/у консулт. и психотерапията са на практико-приложно ниво. Повечето автори 
мислят, че при психотерапията  обект на въздействие са хора с психопатологични проблеми, 
или вътрешни затруднения. При консулт. обект са хора с психическа норма които имат 
проблем в сферата на емоциите, общуването. При него обект се явява и средата.
И при психотерапията и при консултирането целите се намират в рамката на психологичната 
помощ. При психотерапията целите са терапевтични, при консултирането са свързани с 
психически, житейски, педагогически, свързани с личностно развитие проблеми.
И при двата начина се използват едни и същи теоретични модели и методи. Някои автори 
свързват консултирането с прилагане на клиент-центрирания подход. Двете дейности имат 
обща концептуална основа, която прави идентични целите и резултатите.
 Всяко консултиране или психотерапия е насочено към въздействие в/у личността в 

3 основни 

плана:

 активиране и насочване, помощ и подкрепа и закрепване.

3.

 Структура на консултативния процес

Психологическото консултиране е сложен процес на общуване, при който консултант и 
клиент си взаимодействат по различни начини в зависимост от поставените цели и 
прилаганата методика. Всяко консултиране или психотерапия е насочено към въздействие в/у 
личността в 3 основни плана:

- Активиране и насочване. 

Човек с псих. проблеми е пасивен или насочва активността си 

неправилно. Целта на външната консултативно-терапевтична терапия е да активира 
псих.процеси и да насочи енергията към правилна и самосъхранителна позиция.

- Помощ и подкрепа

 –Консултантът трябва да си осигури включване на нови неизползвани 

ресурси. Те могат да бъдат вътрешни или външни.

- Закрепване.

 Смисълът на всяка консултативна помощ е  в осигуряване на възможности за 

самостоятелно справяне в бъдеще.
В теорията на псих.консултиране има редица опити  на общ универсален модел, обхващащ 
всички страни на взаимодействието консултант-клиент. 

Етапи:

I. Запознаване с клиента

, с неговата потребност от помощ, с преценка на ситуацията и 

договаряне на работното отношение.

II. Създаването на консултативното отношение

, което предполага искреност, 

информираност и взаимна отговорност. Успехът зависи от умението да се включи активно 
клиента в процеса.

III.

Диагностика

 -п

оставят се целите

 и се определят 

подходи

 за тяхното постигане.

IV.

Самата консултативна работа

, реализирането на необходимия брой консултации за 

постигането на поставената цел.

V

. Свързан с 

настъпилите вътрешни промени

 в реално поведение. Клиентът трябва да 

предложи решаване на проблема и да направи практически стъпки в това отношение.

VI

. Бележи 

приключването на консултативното отношение

.

VII

. Касае консултанта и се състои в 

самооценка на работата.

4.

 Групово консултиране

ГК се налага в практиката поради ефективността на социалното влияние за изменения в 
личността и от др. страна необходимостта да се обхванат по-голям брой нуждаещи се хора. 
Изразходва се по-малко енергия, отколкото при индивидуалната работа. Днес групови 
варианти на психологическа помощ има и в трите основни помагащи професии-психотерапия, 
консултиране и социална работа. По принцип се търсят следните 

3 аспекта, формиращи ГК:

1/състав на групите (хора без психопатологични проблеми)
2/целите (при ГК се поставят цели свързани с развитие на уменията в общуването, адаптация)
3/в подготовка и функциите на водещите.(приема се че при ГК те са подготвени повече в 
сферата на проблемите с нормалното развитие на жизненият цикъл, отколкото в 
отклоненията.)

ГК често се насочва към конкретен вид проблеми:

 образователни, професионални, 

обществени или лични и се провежда в институционализирана обстановка: училище, клиника 
за псих.здраве и в др.служби. Консултативната група често е ориентирана  към решаването на 
конкретни въпроси  и не се ангажира с лечението на невротични и психотични разстройства.
Общата концепция за ГК гласи, че групата е естествена среда, която отразява външния свят и 
придава реалистичност на изкуствено създадените отношения. Второто предимство на групата 
се състои във възможността човек да получи обратна връзка и подкрепа от др.членове, които 
имат сходни проблеми. На трето място е обстоятелството, че в групата човек може да бъде не 
само участник, но и зрител. Четвъртото обстоятелство е възможността за  личностен ръст. На 
последно място - ГК има икономически предимства и за 2-те страни.

Терапевтични фактори на  ГК

: вдъхване на надежда; групова сплотеност; универсалност на 

преживяванията; катарзис; проява на алтруизъм; коригиращо пресъздаване на първичната 
семейна група – определят се в групата като семейство; междуличностно учене; сигурност – 
групова сплотеност
 Важно в груповото участие е правилния подбор на участниците. Мястото трябва да бъде 
достатъчно, но не много голямо.
Сутрин около 10.00 ч. е най-доброто време за събиране и след 14.00 ч.
Групата се позиционира в кръг, като консултанта е част от него.
Човек става и говори, останалите слушат, след това обсъждат всички заедно. Трябва тактично 
да се потиснат свръх активните и да се стимулират по-затворените. Не бива да се допускат 
диади и триади в групата.

5.

Семейно консултиране

По принцип СК се определя като краткосрочна дейност, насочена към помощ на относително 
здрави семейства за преодоляване на обичайни кризи и трудни моменти, като ударението 
може да се постави или на конкретния проблем или на отделен член.
Семейното консултиране се насочва към анализ и въздействие на ролевите взаимодействия, 
към търсене на решение на проблемите и използване на личностни ресурси на самото 
семейство. На основата на най-често прилаганите подходи, като когнитивно-поведенчески, 
системния и емпирическия. Айдемилер и Юстицкис предлагат обобщен интегративен 

модел 

на СК, включваш следните етапи:

1. Установяване на работно отношение със семейството – доверие, емпатия и приемане, 
снемане на бариери, предизвикване на интерес.
2. Провеждане на семейна диагностика за установяване на семейството – беседа, разговори с 
членове или цялото семейство, съседи, семейните роли, формите на контор, семейни 
ценности, минали проблеми.
3. Договаряне на помощта и определяне на отговорностите.
4. Провеждане на консултирането.
 В 

практиката на СК най-често се използват следните методи:

1)Директно предписание,2)семейна дискусия – да се чуе мнението на другия,3) 
контролираното общуване –общуват чрез консултанта или с бележки,4) разиграване на 
семейни роли- размяна на роли,5) парадоксална намеса – кара се семйството да върши неща, 
които не трябва, довежда се нещата до видим абсурд и се преосмислят последствие.
5. Проверка на ефекта. Може да бъде извършено реално, като консултантът  създаде 
проблемна ситуация и следи за поведението на членовете и изменението в отношенията.

6. Затвърждение на резултатите – задават се няколко реални ситуации и се наблюдава как 
реагират.
7. Отсъединяване от семейните отношения

6.

Консултиране по телефона

КПТ е специализирана интервенция, насочена към физическото и психическото запазване на 
човека в екстремни ситуации. Традиционно КПТ се насочва към 2 типа проблеми-
токсикологични и суицидни. В практически организационен план 

се реализира чрез:

-телефони на доверието за различни популации
-тел. служби, специализирани по различни проблеми
-тел. за религиозни подкрепи

КПТ се състои от три основни вида

 психологическа помощ: информиране, кризисно 

консултиране, поддържаща терапия. 

Особености и предимства на КПТ:

1) Търсенето на помощта е по-пряко свързано с актуална необходимост, конкретен проблем – 
сега и веднага
2) Нуждаещите се могат да останат анонимни (неудобства)
3) Клиентът остава в привичната си среда(сигурност)
4) Консултантът също може да остане анонимен.

Недостатъците на КПТ

:

1) Липсата на визуален и телесен  контакт
2)Краткост на формата – дава възможност за овладяване, но не и за развитие

Основни методики: 

1) Незабавност, 2) контрол в/у клиента, 3) оценка на ситуацията, 4) нагласа за овладяване на 
проблема, 5) пренасочване(др.служба), 6) проследяване(повторно обаждане),7) 
хуманност(уважение).

Кризите 

имат определени граници във времето  и характерна  динамика. Съдържат няколко 

различни по продължителност и прояви 

стадии:

1) Първично напрежение

 (когато човек се опитва да се справи сам), 

2) Дезорганизация 

(нарастване на безпокойство, обърканост и погрешни опити за справяне), 

3) Превратна точка 

(на този етап е наложителна и най-ефективна професионалната намеса), 

4) Реорганизация 

(ако човек сам е решил проблема си, се преминава в реорганизиране на псих.дейност, ако ли 
не се задълбочава и се стига до по-сериозни проблеми като депресия, психози), 

5) 

Възстановяване

.

 Цели на тел. интервенция – обикновено не се стига до проблема, а само до овладяване на 
моментния проблем.

Методика:

1) Създаване на отношение – овладяване на първите дезадаптивни реакции, препоръчва се 
клиента да говори повече,
2) Оценка на ситуацията – целенасочен разговор
3) Формулиране на алтернативи – винаги се пита клиента какво предлага –сам да ги 
формулира, а консултанта само помага с въпроси – „какво би било ако ...”
4) Взимане на решение – клиента винаги избира сам от многото алтернативи

Изисквания: 

да се види разговор за печелене на време, търсене на опори, да не се 

противоречи грубо, търсене на силни моменти, които го свързват с живота – най-милото.

2 групи нуждаещи се:

 I. Комплексари, чувство за собствена непълноценност – компенсират 

житейските си дефицити, неудачи в интелектуалния живот, II. Самотници, нямат близки 
около себе си, считат се за суицидно рискови.

7.

Създаване на консултативното отношение.

Отношението е най- важната част в консултацията и терапията. Само доброто 
отношение е само по себе си терапия. Отношението няма правила и не може да се 
учи. Не трябва да има доминираща страна м/у консултанта и клиента. 

 При създаване на отношение консултанта присъединява клиента към себе си и 
процеса на консултиране. 

 Правила за създаване на отношения:

1) Физически- обстановката и кабинета. Успокояващи, умерени и меки тонове на 
цветовете на стените, индиректно осветление, шумоизолиране, малко книги и 
мебели, много пространство.
 Структурата на пространството при посрещането на клиента трябва да бъде по 
средата на стаята. Трябва да се остави избора на клиента къде да седне, 
разстоянието трябва да е такова, че да може да се докоснат.
 Фронталната позиция е най- благоприятна /лице в лице/.   
 Извършване на симетрични движения /извършват се същите движения като на 
клиента.
 Времето е важен фактор. Особено първата среща да е около 50-60 мин. и 20-30 мин. 
за деца, но на първата среща е необходима голяма точност на консултанта – 10 мин. 
преди края трябва да се уведоми, че времето изтича.
2) Психологически: психоклимат. Изискването е консултанта да създаде представа за 
нещо изключително. За целта е необходимо да се предизвика интерес, да се разкаже 
нещо интересно. Важно е клиента да се освободи от притесненията си, да му се даде 
свобода, а не да бъде потиснат – дори да може да лъже и да се хвали. Трябва да има 
емпатия.
 Доверие- поверителност – тук е важно да си имат доверие, а не само да се запазва 
конфиденциалността на връзката. За да се създаде доверие първо се работи с 
първоначалните съпротиви /срам, непознаване и тн/. Преодоляват се с повече 
обяснения и активност на консултанта. 
 Много важно е и договарянето, т.е. колко ще струва на клиента. Необходимо е и 
подходящо себепредставяне.
 Не трябва да се избързва с идентифициране на проблема. Да не се създава излишна 
бариера с начина на говорене. Да не се комуникира с високопарни фрази или пък на 
много ниско ниво. Умело балансиране м/у отстъпчивост и твърдост.

8.

Оценка на клиента

Оценката на клиента не се ограничава само с неговия псих. Статус, трябва да се 
погледне и в социалния живот за да може да се очертае една по- пълна картина за 
него.
 Различните школи нямат еднакво отношение към диагностиката. Данните които 
дават и определят оценката на клиента се събират в 

диагностичното интервю

. 

 Това е съвместната работа с присъединения вече клиент, в който консултантът с 
подходящи въпроси го насочва към узнаване, осмисляне и преживяване на 
съществени случки, връзки и отношения в търсене на базисния проблем.

 Изисквания за диагностично интервю:

1)интервюто не е просто задаване на въпроси, то е разговор, беседа и трябва да се 
задават открити, отворени въпроси, на които не се отговаря с да и не.
2) в зависимост от обстоятелствата всеки е затруднен в даването на отговори. Това 
трябва да се отчита. Причините са в отношението м/у консултанта и клиента, 
удължено реактивно време -времето от задаването на  въпроса и даването на 
отговора/ може да не разбере въпроса, опита клиента да разбере резултата от 
дадения отговор, трудно вербализиране. Също така и свързани с недостатъчно 
присъединяване –срам, предубеждения, недоверие, психологически защити, които 
обикновено се дължат на твърде бързото придвижване към проблема или засягане на 
Аза.
3) трябва да има и моменти на мълчание през което клиента преосмисля и преживява 
своите емоции. В практиката 2/3 от времето говори клиента.
4) Да се обръща внимание на невербалното поведение. Консултанта трябва да умее 
да ръководи невербалното си поведение и да разчита сигналите от страна на 
клиента.  Невербалното поведение на консултанта не трябва да изразява скука и 

безразличие, но и не трябва дълго време да се фиксира клиента с поглед, да няма 
паразитни движения, показващи нетърпение. 
 Ако клиента говори тихо означава, че говори неща, които не му харесват, изтъняло – 
личностна несигурност.
5)Задължително обръщане внимание на позитивните, здрави страни на личността. 

Изисквания:

- поддържане на емпатично отношение по време на диагностиката
- окуражаване на клиента да говори повече
- акцентиране на положителните моменти в разказа
- внимателно се изслушва клиента дори и когато фантазира или лъже
- игнориране на слабостите, които могат да се контролират
- оценка на негативните факти от различни позиции в търсене на позитивното
- търсене на позитивни влияния и подкрепи в обкръжението
- разкриване на клиента на констатирани и възможни негови силни страни
 Важно е поведението на психолога за правилното протичане на интервюто. Проявата 
на силна емпатия позволява навлизането в личното пространство, което води и до 
размяна на ролите в определен момент. Прекалената заинтересованост прави 
клиента предпазлив.
6)Използване на тестове.  Най-често се използват личните въпроси – Айзенк и 
проективните тестове – рисуване, тестове с незавършени изречения, тестове за 
интелигентност – Векслер, Кетел...
 

Изисквания за ползване на тестове:

- никой тест не е 100% точен, добре е да се съчетават вербални и проективни.
- Повечето тестове са разработени на базата на други етно култури и социални 
стандарти, трябва да бъдат адаптирани
- някои клиенти не могат сами да попълнят въпросниците, налага се разясняване на 
смисъла – води до сугестиране
- да не се тестира, когато теста би показал очевидното
- за да се разчита на надеждност на резултатите, консултантът трябва да съчетава 
вербални и проективни методики, насочени към съдържателни и динамични страни на 
психиката.

9.

Оценка на проблема

Не може да се раздели клиента от самия проблем, почти винаги те са едно цяло. 
Определянето и оценката на проблема е най-трудната част на изследването и 
изисква отчитането на много фактори и обстоятелства, анализ на различни данни, 
проява на опит и интуиция.
 Изисквания за определяне и оценка на проблема:
1)оплакването на клиента – това което е причината да потърси помощ. Обикновено 
това оплакване не проблема.  Категории оплакване: 1/ неразбираемо оплакване – 
извежда на преден план несъществен въпрос, който не може да бъде основание за 
психологическа помощ; 2/съставно оплакване – изрежда няколко еднакво значими 
проблема; 3/оплакване със скрито съдържание – зад представения проблем стои 
друг, който е действителния; 4/хитро оплакване – оплакване със скрито съдържание, 
като изявеното цели да прикрие истинското, да се заблуди консултанта и да се 
получи помощ в постигане на користна цел.
2) Проблемът, дори когато е свързан с мъчителни преживявания, е нормално 
явление. Всички имат проблеми и ако клиента осъзнае това води до голяма част на 
решаването му. За да може да придобие правилна представа, консултантът трябва 
да се опита да остане на нивото на емоционалното, отчитайки това, че за клиента 
всеки проблем е голям и значим. При оценката да се отчита, че повечето клиенти 
проявяват склонност да изместват проблема към видими и управляеми области. Това 
е психологическа защита, резултат на желанието за контрол, която може сериозно да 
подведе оценката.