ТЕОРИИ ЗА ПРИВЪРЗВАНЕ И ВИДОВЕ ПРИВЪРЗВАНЕ

Привързаността в близките взаимоотношения е реципрочна емоционална връзка с друг
човек. Партньорът се възприема като способен да осигури закрила, грижа, комфорт и
подкрепа при необходимост. Първоначално привързаността се развива между детето и
човека, който се грижи за него, чрез патерните на взаимодействие, възникнали около
грижите през първата година.

Теорията   на   привързаността,   развита   от   Джон   Боулби   (Bowlby,   1969,   1973,   1980),
постулира, че децата развиват силни емоционални връзки с човека, който се грижи за
тях   през   първата   година   от   животa.   Тези   връзки   са   от   изключително   значение   за
нормалното   социално   и   емоционално   развитие   и   благополучие.   Той   изследва
отрицателния   ефект   над   развитието   на   ситуациите   на   липса   на   систематична
родителска грижа. Опитът му с хоспитализирани и бездомни деца през 40-те години на
ХХ век показва, че детето има потребност да преживява близост, топлина и постоянна
връзка с майката (или с друг човек, полагащ последователни грижи за него), за да може
то да се развие нормално.

Британският психиатър съчетава идеи от психоанализата, етологията, еволюционната и
когнитивната   теория   за   създаването   на   теория   за   поведенческата   система   на
привързаността (attachment behavioral system). 

Боулби отхвърля широко разпространената тогава идея, че връзката на детето с майката
се   корени   предимно   в   нейната   роля   на   осигуряваща   храна   и   орално   удоволствие.
Стигнал до извода, че липсата на майчина грижа пречи на развитието, тъй като се
осуетява удовлетворяването на базисните потребности. 

Боулби   твърди,   че   потребността   от   близост   има   биологична   база.   Тази   първична
потребност се развива, за да се осигури закрилата и оцеляването на малкото. За разлика
от психоаналитиците, които отдават по-голямо значение на детския фантазен живот
отколкото на реалния и актуален опит, боулби смята, че преживяното с човека, който
полага грижите, определя благополучието и приспособяването на детето.

Поведенческа система на привързаността

Основно  предположение  в  теорията  на  привързаността  е,  че  новороденото  (поради
своята безпомощност) не би могло да оцелее без грижата и закрилата на възрастен.
Така в детето се изграждат поведения, които имат за функция поддържането на близост
с   човека,   който   се   грижи   за   него.   Поведението   на   обгрижване   при   възрастния   се
регулира от допълнителна поведенческа система. Двете системи си взаимодействат, за
да формират връзка, която благоприятства оцеляването и развитието на детето.

Системата на привързаността се разглежда като вътрешна програма, част от нашето
еволюционно   наследство   и   има   адаптивна   ценност.   Обезпечава   поддържането   на

1

близък контакт с майката и изследването на света от една безопасна позиция. Всяко
реално   или   привидно   препятствие   пред   поддържането   на   близостта   преминава   в
състояние на тревожност, която на свой ред активира поведенията на привързаност.
Тяхна задача е да възстановят близостта в необходимата степен (която се определя от
множество   вътрешни   и   външни   фактори,   включително   възрастта   на   детето,
емоционалното и физическото състояние, възприеманата външна опасност), което се
преживява като чувство на сигурност и любов.

Привързаността   е   една   от   няколкото   взаимосвързани   поведенчески   системи   –
опознаване (exploration), грижа (caregiving), свързване (affiliation), сексуално общуване
(sexual   mating).   Всяка   от   тези   системи   обслужва   уникални   функции   и   реагира   на
различни стимули от средата (Bowlby, 1988). През детството привързаността е система
от изключителна важност и пълното ѝ активиране пречи на включването на другите
поведенчески системи. Когато детето изпитва сигурност (“felt security”), системата на
привързаност   е   в   покой   и   другите   поведенчески   системи   са   на   разположение   за
активация (въпреки периодичните проверки за наличието на фигурата на привързаност)
(Sroufe and Waters, 1977). Важно за адаптацията на детето е то да усеща достатъчно
сигурност и закрила, за да започне да играе и да опознава света около себе си. Така
привързаността би могла да бъде разбрана и като организираща рамка на развитийния
процес.

Според Боулби трите определящи черти и функции на привързаността са:

- поддържане на близостта (proximity maintenance), което включва търсенето ѝ и

прояви на протест при раздяла;

- сигурно убежище (safe haven);
- сигурна основа (secure base).

Формирането на привързаността трае средно между две и три години, като крайната
точка от този процес е партньорството. Поведението на детето става по-гъвкаво, то
започва   да   вниква   в   чувствата   и   мотивите   на   майката,   което   поставя   основите   на
развитие на едно много по-сложно взаимоотношение. Поддържането на близостта се
приспособява към способността на детето да отлага удоволствието благодарение на
менталните репрезентации на фигурата на привързаност. Оттук нататък родителят и
детето биха могли вербално да регулират целите и връзката си.

Боулби установява, че всички деца, които са имали сигурна връзка с майката преди
шестия месец, при отделянето им и настаняването им под чужди грижи проявяват
предсказуема   последователност   от   емоционални   реакции:   протест,   отчаяние,
емоционално отчуждение. Дори и краткотрайни разделите имали продължителен ефект
над   връзката   майка–дете.   Авторът   определя   тези   поведения   и   произтичащата
тревожност като адаптивна реакция (Bowlby, 1969).

Вътрешни оперативни модели и стилове на привързаност при децата.

2

За да извършва целенасочено поведение, личността трябва да притежава динамична
вътрешна репрезентация на релевантните аспекти на Аза, на поведението си, средата,
обектите,   значимите   други   и   хората,   към   кoито   се   предприема   дадено   поведение.
Боулби я нарича „вътрешни оперативни модели“ (също „репрезентационни модели“,
“mental working  models”).  Те  са  комплексни  афективни  и когнитивни схеми, които
генерират поведение спрямо присъствието и способността за откликване на значимите
други   (Bowlby,  1973,   1980).  Генерират  се   от  ранния   опит  на   човек   с   фигурите  на
привързаност и са база за формирането на нагласите, убежденията и очакванията за
изграждане     интерпретация   на   близките   взаимоотношения.   Тези   модели   са   тясно
свързани с емоциите. Те не са статични образи, а гъвкави модели, които се използват за
разбиране и предсказване на връзките на индивида със средата и способността му да
организира комплексни последователности от поведения (Marvin and Britner, 1999).
Дават основа за развитие на очаквания спрямо бъдещи взаимо- отношения. Така могат
да бъдат изведени две дименсии – на другите и на Аза: фигурата на привързаност е
считана за откликваща на молбите за подкрепа и закрила(„вътрешен оперативен модел
за   другите“);   собственият   Аз   се   възприема   като   принадлежащ   на   личност,   която
другите   (и   по-специално   фигурата   на   привързаност)   са   склонни   да   обгрижват   и
подкрепят („вътрешен оперативен модел на Аза“).

Според Боулби (1973) тези две дименсии са независими, но на практика е вероятно те
да бъдат смесени. Това би направило двата модела (на Аза и  на родителската фигура)
допълващи се и взаимно потвърждаващи се. Tези модели ръководят мислите, чувствата
и поведението при бъдещите близки взаимоотношения.

Две от основните твърдения в теорията на привързаността са, че отзивчивостта на
фигурата на привързаност в голяма степен детерминира качеството на привързаността
и че вътрешните оперативни модели имат тенденция към стабилност. Някои автори
(Campos   et   al.,   1983)   критикуват   теорията,   че   пропуска   важни   психологически
характеристики на детето, като например темперамента.

Ейнсуърт среща Боулби в клиниката в Тависток в началото на 50-те години. Провежда
изследване в Уганда, замислено да даде емпирични доказателства на идеите на Боулби.
Там   тя   изучава   майките   и   децата   в   естествена   им   среда   (Aisnsworth,   1967).   След
завръщането си в САЩ ръководи второ изследване на привързаността в Балтимор,
където   прави   наблюдение   на   23   двойки   майка–дете   вкъщи.   Като   част   от   това
изследване Ейнсуърт развива систематизирана лабораторна процедура за наблюдение,
наречена „непозната ситуация“. Тя се състои от „режисирани“ краткотрайни раздели на
детето   от   майката   и   позволява   идентифицирането   на   индивидуалните   различия   в
привързаността   при   деца   на   възраст   около   една   година,   както   и   на   различните
стратегии   за   справяне   със   стреса   от   раздялата.   Тази   най-широко   използвана   и
валидизирана процедура за измерване на привързаността през детството позволява на
психолозите да класифицират детската привързаност в три основни категории: сигурна,
тревожно-избягваща,   тревожно-амбивалентна.   Децата   със   сигурна   привързаност

3

проявяват   дистрес,   когато   майката   излиза,   търсят   нещо,   което   да   ги   успокои   до
завръщането   ѝ   и   изследват   свободно   средата   около   себе   си   в   нейно   присъствие.
Интеракциите в дома показват, че майките  на децата  със сигурна привързаност са
откликващи   и   чувствителни   към   сигналите   им   за   внимание.   Това   е   най-
разпространеният   – 60% от американската извадка (Campos et al, 1983). Майките на
деца с тревожно-амбивалентна привързаност са били оценени като непостоянни спрямо
детските   сигнали,   невинаги   на   разположение,   интрузивни   или   свръхафективни.   В
непознатата ситуация типичното тревожно-амбивалентно дете е „прилепено“ за майка
си преди раздялата, крайно разтревожено, когато майката напуска, търси контакт до
завръщането, но е гневно и е трудно да бъде успокоено, не се впуска в изследователско
поведение. Това е най-рядко срещаният  в американската извадка (около 15%) (Campos
et al, 1983). Вкъщи молбите за подкрепа и внимание, особено за близък телесен контакт
от   децата   с   тревожно-избягващ   патерн   на   привързаност   са   били   системно
възпрепятствани и отклонявани. Не проявяват дистрес при раздялата в лабораторни
условия,   избягват   контакт   с   непознатия   и   насочват   вниманието   си   към   играчките
(Ainsworth et al., 78). Около 25% от децата в американската извадка са класифицирани с
избягваща привързаност (Campos et al., 1983).

Изследователите идентифицират и четвърти патерн – дезорганизирана привързаност,
която   се   характеризира   с   липса   на   стратегия   за   управление   на   тревожността   и   се
проявява като смесица от амбивалентни и избягващи поведения (Main and Salomon,
1990, по Hazan and Shaver, 1994).

Изследванията,   последвали   идентификацията   на   трите   патерна   на   привързаност   от
Ейнсуърт (Waters, 1978, по Main, Kaplan and Cassidy, 1985; Main, Kaplan and Cassidy,
1985) показват, че те са стабилни, ако условията в семейството са стабилни, но могат да
се променят, ако социалните условия около детето претърпят промяна. Лонгитюдните
изследвания са показали значителен континюитет на патерните на привързаност през
първите месеци и години от живота (Cassidy, 1988; Waters, 1978, по Hazan and Shaver,
1994). Но вътрешните оперативни модели са устойчиви като когнитивни конструкти,
отчасти поради техния несъзнаван характер, отчасти поради възприетата стратегия да
се асимилира средата от наличните схеми, вместо да се променят самите схеми (Fiske
and   Taylor,   1991).   Все   пак,   за   да   бъдат   адаптивни   за   организма,   тези   модели   са
пластични (Crossberg, 1980, по Hazan and Shaver, 1994). Като възможност за промяна на
патерна на привързаност Боулби посочва способността за рефлексия над оперативните
модели (напр. в добра терапевтична връзка) или „корективен“ опит в нова връзка. В по-
скорошни изследвания се приема, че връзката между привързаността родител - дете и
привързаността   в   близките   взаимоотношения   при   възрастния   е   умерена.   Все   пак
континюитетът се приема по-скоро за правило, отколкото за изключение. Все още не са
натрупани достатъчно лонгитюдни данни (Fraley & Shaver, 2000).

През юношеството се формира ново отношение към привързаността. Начин за търсене
на   независимост   от   родителите   и   постигане   на   автономия   е   превръщането   на

4

връстниците   във   фигури   на   привързаност.   Преносът   на   доверието   и   опората   от
родителите към връстниците е важен процес, който в началото е много труден, но
който   помага   на   индивидуалния   стил   на   привързаност   да   се   развие   напълно.
Постепенно юношите ще развият и взаимоотношения от романтично естество, които
могат да се превърнат в пълноценна форма на привързаност. Хората са естествено
мотивирани да търсят физически контакт и подкрепа от значимите други, особено в
ситуации, в които се чувстват заплашени или подложени на дистрес. Значимите други
са използвани за сигурна база, от която започва овладяването на заобикалящата среда.
Сигурната  привързаност   се  дефинира   като   степента,   в   която   индивидът   преживява
значимия   друг   като   отзивчив   на   потребността   му   от   подкрепа   и   успокоение.
Преживяното   с   родителите   е   опит,   който   развива   значения,   вярвания   и   очаквания
(„вътрешни   оперативни   модели“)   за   самия   себе   си   и   собствената   ценност,   за
достъпността и сигурността на значимите други, както и за близките взаимоотношения.

Оперативните   модели   включват   както   афективни   и   защитни   (намаляващи
тревожността),   така   и   описателни   когнитивни   компоненти,   оформят   базата   за
относително   дълготрайните   индивидуални   различия   в   интимното   междуличностно
функциониране   и   в   стратегиите   за   справяне   с   отрицателните   чувства   (Rothbard   &
Shaver, 1994). Противно на убеждението, че независимите модели на привързване се
сливат   в   един   обобщен   вътрешен   модел,   Crittendon   (1997)   предполага,   че
предучилищните   деца   могат   да   притежават   редица   вътрешни   работещи   модели.
Обхватът на привързаност на предучилищните деца може да се разшири, за да включва
множество, йерархични, нереципрочни взаимоотношения с други възрастни, които се
грижат.   Например,   според   Crowell,   Fraley   и   Shaver   (1999),   проучванията   сочат,   че
привързаността   към   родителите   и   привързаността   към   романтичните   партньори   и
връстници не са силно свързани. Последните изследвания показват, че поведенческите
системи за привързаност изглежда са организирани по различен начин за различни
видове  взаимоотношения  и  че  хората  може  да  не притежават само един  вътрешен
модел.

Фигурите на привързаността на децата в училищна възраст включват както

родители,   така   и   най-добри   приятели.   Развитието   на   отношенията   с   „най-добър
приятел“ може да се счита за първата стъпка в разработването на връзки с връстници.
Въпреки че децата могат да използват връстници като фигура на привързаност , нито
едно дете не би се сетило за фигура на привързаност за другото (Crittendon, 1997).

Размерът на отделеното време и разстоянието от фигурите за привързаност също ще се
увеличават   с  възрастта   и   опита.   Юношите   и   възрастните   се   чувстват   свободни   да
преследват индивидуалните интереси. Други средства за комуникация, като писма или
телефонни   обаждания,   могат   да   заменят   действителния   физически   контакт   между
индивида   и   фигурата   на   привързаността   (Bowlby,   1979).   Юношите   също   започват
активно да приемат част от отговорността да станат фигури на привързаност към други
и те започват да търсят нови привързаности извън семейството.

5

Според   Фрали   и   Дейвис   (1997,   стр.   132)   „малко   се   знае   за   това   как   се   развиват
романтичните   привързаности   или   как   функциите   на   връзката   на   привързаност   се
прехвърлят   от   родители,   основните   фигури   на   привързаност   в   детството,   на
партньори.“   Фрали   и   Дейвис   имат   предположение     обаче,   че   характеристиките   на
връзката   между   връстниците   са   силно   свързани   с   развитието   на   привързаност   и
пренасянето на работещи модели на привързване. Тези последователни функции могат
да включват подкрепа, грижа, доверие и интимност.

Hazen и Zeofman (1994) твърдят, че прехвърлянето на нови отношения на привързаност
изисква   някои   компоненти   на   връзката   дете-възрастен   да   бъдат   прехвърлени
последователно към връзката възрастен-възрастен. Тези компоненти включват активно
поддържане на близост, използване на другия като сигурно убежище и използване на
другия   като   сигурна   база.   Изследванията   на   Хазен   и   Зеофман   установяват,   че
поведението за търсене на близост е пренесено в ранна детска възраст, компонентът на
сигурно убежище е пренесен в юношеска възраст, а компонентът - сигурна база е
пренесен   в   ранна   зряла   възраст.   Въпреки   че   определено   поведение,   свързано   с
привързаност, се прехвърля на връстници в определена последователност, не е ясно
какви фактори могат да допринесат за прехвърлянето на това поведение от родител към
връстник. Фрали и Дейвис (1997) потвърдиха откритията на Хазен и Зефтнан и откриха,
че   по-младите   юноши   са   по-склонни   да   бъдат   привързани   към   родителите   си,
отколкото към своите връстници. Тоест, по-вероятно е те да използват родителите като
сигурна база и вероятно да използват връстници като сигурни убежища В същото време
те са по-склонни да търсят близост с връстници. И накрая, Фрали и Дейвис установили,
че сигурните лица са положително свързани с възможността да се използва връстник
като сигурна база, отхвърлящите се лица не са склонни да използват връстници като
фигури на привързаност, а загрижените лица са по-склонни да имат по-силно сексуално
желание за своят най-добър приятел.

Връзките   на   привързаност   възрастен-възрастен   се   различават   от   връзките   на
привързаност   дете-родител   по   това,   че   отношенията   на   привързаност   между
възрастните   са   реципрочни.   Тоест   възрастните   преминават   между   фигурата   на
привързаността и прикрепения индивид (Crowell, Fraley, & Shaver, 1999). Връзките на
привързаност в зряла възраст също се различават от другите връзки, като тези, които
осигуряват обежище, сексуално удовлетворение и възможности за споделяне на общи
интереси или опит; те „осигуряват чувство за сигурност и принадлежност, без които
има самота и неспокойствие“ (Crowell, Fraley, & Shaver, стр. 4-5). По-големите деца и
възрастни се чувстват самотни и тревожни, когато са далеч от фигури на привързаност
твърде   дълго.   Те   са   склонни   да   търсят   подкрепа   от   тях   по   време   на   стрес.
Привързаността на лицата във всяка възраст изглежда най-интензивно се активира в
стресови   ситуации,   които   предизвикват   страх   или   тревожност.   Естеството   на
условията,   които   предизвикват   поведение   на   привързаност,   обаче   зависи   от
индивидуалния опит на всеки човек, както и от характера на миналите и настоящите
отношения на индивида с фигури на привързаност

6