Курсова работа 

по Гражданско право

Тема: „

Упражняване на правото да се

унищожи сделка.

“

Историческо развитие:  редица автори констатират, че съвременният режим на 

унищожаемостта като вид недействителност води корените си от преторската restitution in 
integrum (реституция). 

Този институт на ius honorarium предоставлявал средство за защита, предоставяна 

от претора, което е било валидно само при опорочени формални договори. По силата на 
тази защита вредоносните последици се считали ненастъпили и се осигурявало 
възстановяване на предишното положение. При опорочените договори bona fidei 
обикновено увредените се защитавали чрез самия договорен иск, чрез който се 
възстановявали претърпените вреди. Ето защо според съвременните юристи е неточна да 
се приема, че в исторически аспект предвестник на унищожаемостта е единствено 
restitution in integrum. Те, че освен последния, са били налице и други институти на 
преторското право за защитата на страните по унищожаем договор strikti iuris. Още повече,
при унищожаемите неформални съглашения е липсвала необходимост от изрично искане 
за restitution in integrum. Както вече изтъкнахме в последната хипотеза, вредните 
последици били отстранявани с помощта на съответния договорен иск, а не чрез 
преторската реституция. 

Конструкциите от претрското право са своеобразен предвестник на института на 

унищожаемостта. restitution in integrum- акт на претора, чрез който последният 
унищожавал правните последици на една сделка, която имала пълна юридическа сила по 
правилата на ius civile, но нейните последици били считани от магистрата за 
несправедливи. Резултатът от реституцията преторът постигал, третирайки опорочената 
сделка като несъществуваща, по този начин нещата са се възстановявали, в това 
полижение, в което те биха се намерили, ако сделката не е била осъществявана. За да се 
постанови restitution in integrum, е било необходимо, молителя на юридическия акт да 
попада сред посочените в Едикта хипотези. Преторът давл своето съдействие само при 
най-тежките случаи. В своя завършен вид restitution in integrum обхващала следните 
посочени в Едикта категории: непълнолетие, извинително състояние, capis deminicio, 
случаите на насилие, измама и грешка.

В по-късните етапи от развитието на рисмската правна система са били признати за 

правно релевантни от преторското право пороците на сделките, предизвискващи 
унищожаемост. От сферата на преторското право, унищожаемостта е преминала в 
цивилното право, като по този начин са се обособили основните разновидности на 
недействителността. Класическото деление на недействителните следки на нищожни и 
унищожаеми се е запазило до днес в съвременните правни системи. 

Според Савини, унищожаемостта е самосточятелен вид нищожност. Той е въвел 

термина „Anfechtbarkeit“ за обозначаване не унищожаемостта, която е била наречена още 
от него непълна порочност, за разлика от нищожността, дефинирана като пълна порочност. 
Савини още смятал, че унищожаемостта представлявала юридическо факт, което поражда 
специално право за заинтересованата страна.

Дефиниране на унищожаемостта на сделките

Унищожаемостта на гражданскоправните сделки следва да бъде третирана като 

самостоятелен гражданскоправен институт, основан на принципите, критериите, методите 
и способите на правно регулиране, присъщи на българското гражданско право.

Терминът „унищожаема сделка“ не е легално дефиниран. Закона за задълженията и 

договорите използва термина „унищожаем договор“, но тъй като чл.44 от ЗЗД правилата 
относно договорите намират съответно приложение и към едностранните волеизявления в 
случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и 
задължения, в цивилистичната доктрина и практика е възприето понятието „ унищожаема 
сделка“. Обстоятелството, че за някои едностранни сделки законодателството предвижда 
особени правила относно унищожаемостта, не е пречка за обобщаване на термина. 
Наличието на особени правила, не изключва приложимостта на общите, освен ако 
последните им противоречат и са напълно несъвместими със специалните норми , а от 
друга страна, защото нормативните разпоредби уреждат особени правила и за някои 
договори в тази сфера. Например чл.341 ТЗ (Продажбата на търг, сключена в резултат на 
действия, които противоречат на закона или на добрите нрави, може да бъде обявена за 
недействителна по искане на всеки заинтересуван в десетдневен срок от възлагането. При 
иск за плащане на цената купувачът може да поиска унищожението на продажбата чрез 
възражение.), е допуснал смесването на двата вида недействителност. Чл.8 ал.1 от ЗЗД 
гласи, че „ договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или 
унищожи една правна връзка между тях“.

Съгласно чл. 32 от ЗЗД правото за унищожаване на сделка се упражнява само от 

едната страна и винаги по съдебен ред, поради тази причина неможе да се приеме, че една 
правна връзка може да се унищожи с договор. 

Унищожаемостта на гражданскоправната сделка може да се разглежда като: 



Правен институт;



Юридически факт;



Субективно право.

От гледна точка на обективното право, унищожаемостта на сделката е правен институт, 

чиято нормативна уредба е закрепена в чл. 27-35 ЗЗД. Най-често институтът за 
унищожаемостта се прилага по отношение на договорите, защото те са вид сделка и  
именно те се явават като основна единица, с която се практикува унищожаемостта. Освен в
тези членове от ЗЗД, във връзка с чл.34 законодателят определя видовете изрично изброени
недостатъци на сделката, които се признават за основание за недействителност. Друг 
признак за родова недействителност са правните последици, които настъпват в следствие 
на пороци на сделките. По този начин в съдържанието на това широко понятие за