Едни от най-запомнящите се страници в пътеписа “До Чикаго и назад” описват авторовите впечатления 

от Ниагарския водопад – природния феномен, който предизвиква изблик на дълбоко преклонение и 

благоговение пред величието и магията на природата.

Както в цялата творба, така и тук  Алеко смесва и взаимно допълва два основни тона на 

повествование – описателен и емоционално публицистичен.

Описанието на Ниагара е предшествано от разкриване на авторовите субективни чувства и 

очаквания преди срещата с тази природна забележителност. Тези чувства пътеписецът определя с 
епитета “блажени". Той показва трепетната надежда за докосване до едно божие творение, което носи 
усещане за нещо съвършено и прекрасно. Авторът сравнява изживяването с чувствата, които човек 
изпитва при срещата с първата любов: “Не съм любил………” Въздействието на водопада на писателя 
може да се съпостави само със свежия и чист трепет на първото влюбване. Затова той с такова 
нетърпение копнее час по-ксоро да види чудото божие. 

За всеки вярващ човек раят е олицетворение на съвършенството и удоволствието. В подредбата на 

ценности в авторовото съзнание Ниагара стои дори преди рая – блаженото място, където човек може да 
намери спокойствие, удоволствие, хармония: “Ако в този момент се отвореха вратите на рая……” Тук 
личи Алековата възбуда и изострено любопитство преди срещата с природното чудо. 

Предварителните нагласи на пътеписеца за срещата с Ниагара са свързани с очакване да се докосне 

до вълшебството и магията на един наистина впечатляващ природен обект. За Алеко водопадът 
съществува като мит, който привлича европееца да посети Новия свят: “Ниагара, която от детинство е 
…….. Ниагара – чудната игра на природата…….” Повторенията създават емоционален патос и разкриват 
чувствата на писателя преди съприкосновението с водопада. Метафората “игра на природата” показва 
авторовия усет на естет, способен да оцени, почувства и да се наслади на красотата. Затова Щастливеца с 
нескрита и същевременно беззлобна завист гледа на на онези, които вече са видели това божие чудо: “И 
онази осемдесетгодишна бабичка……….” За Алеко въздействието на Ниагара може да се съизмери с 
такива житейски категории като живот и смърт. Величието на природата за него е равносилно на 
смисъла на живота. То дава онова усещане за спокойствие и утеха, което човекът получава преди края на 
живота си, когато се е осъществила лелеяна от дълго мечта.

В повествователната структура на творбата авторовото лирическо отстъпление играе ролята на 

ретардация. Пътеписецът забавя действието, за да може чрез постигнатия по този начин ефект да изостри 
вниманието и любопитството на читателя.

Самото описание на водопада започва с предаване на слуховите усещания от него: “Чуваме 

глухото бумтене на падащата грамада вода.” Алеко градира усещането за звук и тътен, за да открои 
могъществото на Ниагара: „усилва се само подземното бумтение», «Гърмът пред нас дотолкова се 
усилва, щото, за да се чуем, ние викаме”. Читателят постепенно е въведен в картината на това природно 
чудо. 

Своеобразен връх чувствата на Алеко достигат в мига, когато пред него се открива гледката на 

Ниагара: “Много минути се изминаха, догдето се свестихме………” Експресивният глагол “свестихме” и 
епитетът “вцепенени” разкриват поразените сетива на автора. Те показват омаята, която предизвиква в 
душата му гледката. Съзнанието на писателя е потресено и очаровано от картината. Лицата на 
присъстващите са характеризирани с епитетите “сериозни”, “бледни”, “изтръпнали”. Те подчертават 
дълбокото вътрешно вълнение, обхванало всички зрители. Тук Алеко не описва гледката на водопада, а 
като добър психолог, чрез дребни наглед детайли разкрива красотата и величието на картината чрез 
предаване на изключителното въздействие на водопада над хората. 

Пътеписецът отъждествява величието и магията на Ниагара с бога: “Като че не пред творението 

божие, а пред самия бог бяха изправени!” Щастливеца изпитва пантеистично чувство пред стихията и 
красотата на природата. В Ниагара той вижда въплъщение на великата божествена енергия и сила. Алеко 
се прекланя и възхищава пред мощта на природата. Изпитва възторг пред нейната хубост като пред нещо 
висше, съвършено, неповторимо. Писателят има ясно съзнание за възможностите на словото да предаде 
цялото многообразие от цветове и форми, от движения и звуци. Затова възкликва: “Който може, нека 
опише гледката… Аз не мога.” Тези негови думи са израз не на творческа немощ и безсилие, а на 
разбирането, че вълшебството на водопада трудно може да бъде предадено с думи.