УНИВЕРСИТЕТ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ 

ТЕХНОЛОГИИ

КАТЕДРА „КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО”

СПЕЦИАЛНОСТ „ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА ЗА КУЛТУРНО-

ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО НА БЪЛГАРИЯ”

РЕФЕРАТ

НА ТЕМА:

ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА ЗА ОПАЗВАНЕТО НА 

КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО СЛЕД 1991Г.

София

 2014г.

Културноисторическото наследство се възприема не само като символ 

на възхоящия на човешкото развитие, но и като определен материален субект, 

чието съхранение и рационално управление може да акумулира определени 

икономически   ползи.   Процесът   на   глобализация   налага   преосмилянето   на 

подхода за закрила на културноисторическото наследство, прилаган в рамките 

на националната държава и обединяване около общи принципи, унифициране 

на   нормативната   рамка   и   по-широко   сътрудничество   между   държавите. 

Поради   това   международната   общност   полага   целенасочени   усилия   по 

отношение на съхраняването на световното културноисторическо наследство, 

изразяващи се в редица международмноправни актове, приети в рамките на 

универсални и регионални мевдународни актове.

И   тък   като   всички   закони   и   подзаконови   нормативни   актове   са 

йерархично   подчинени   на   Конституцията,   когато   търсим   легалните 

дефиниции и определения в отделните национални правни новми, първо да 

започнем   от   основния   закон   член   23   на   Конституцията   на   Република 

България, който гласи, че държавата създава условияя за свободно развитие на 

науката, образованието и изкуствата и ги подпомага. Тя се грижи за опазване 

на   националното   историческо   и   културно   наследство.   Конституционния 

законодател   правилно е разграничил понятията „историческо наследство” и 

„културно наследство”. В повечето нормативни актове тези две понятия се 

третират като едно неделимо понятие – „ културноисторическо наследство”. 

Когато се говори за културно наследство се имат впредвит три основни негови 

компонента   –   нематериално   културно   наследство,   материално   културно 

наследство   и   език.   Тези   три   съставни   елемента   определят   културното 

наследство   не   само   в   исторически,   но   и   в   съвременен   аспект.   Ето   защо 

културноисторическото наследство може да се определи като съвкупност от 

културни ценности, които са носители на историческа памет. Що се отнася до 

законовата рамка на културното наследство във вътрешното ни право следва 

да се отбележи, че до 2009 г. в сила е Законът за паметниците на културата и 

музеите.

Законодателни   инициативи   на   държавната   полиика   в   областа   на 

културно-историческото наследство.

Съществена част от започналия процес на постепенно интегриране на 

България в общите европейски структури са законодателните инициативи на 

дърйавната  политика в  областа  на  културата.  Голяма част  от  тях  силно се 

повлияват от направляващата роля на конвекциите на Съвета на Европа. През 

периода 1991-1995 г. българската държава ратифицира три важни конвекции 

на Съвета на Европа:

-Европейска културна конвекция, от 1954г.

-Европейска конвекция за опазване на археологическото наследство, от 

1969г.

-Конвекция   за   защита   на   архитектурното   наследство   на   Европа,   от 

1985г.

Тези   документи   са   основополагащи   по   отношение   на   политиката   за 

опазване,  съхраняване и значение на общото културно наследство на Европа. 

Приемането   им   на   практика   задължава   присъединилите   се   страни   да 

разработят цялостна политика за културното наследство, което се намира на 

тяхна територия.

Законът за културното наследство си поставя за цел да създаде услови за 

опазване   и   закрила   на   културното   наследство,     устойчиво   развитие   на 

политиката по опазването му и да гарантира равен достъп на гражданите до 

културните ценности при спазване на следните принципи: