Увод:

1. Предмет на философията и основни философски понятия.

1.1. Предмет на философията.
1.2. Основни философски понятия.
1.2.1. Битие.
1.2.2. Съзнание.
1.2.3. Материя.
1.2.4. Идеално.
1.2.5. Обект.
1.2.6. Субект.

2. Основен философски въпрос – основни направления във философията.

2.1. Основен философски въпрос.
2.2. Основни направления във философията.
2.2.1. Материализъм.
2.2.2. Идеализъм.
2.2.3. Дуализъм.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Правим  тази  аналогия   на въпросите,  защото  най­лесния   отговор  на въпроса   “Що  е философия?”   е
“Любов към мъдростта” (Думата произхожда от гръцки, където “фило” означава любов, а “софия” –

мъдрост.) И колкото и елементарен да изглежда на пръв поглед този отговор,  той съдържа в себе си
голяма доза истина за същността на философията. Защото понятието “мъдрост” означава не просто

съвкупност   от   множество   най­различни   знания   за   света,   не   просто   обобщение   на   тези   знания,   но
същевременно   и   преосмислянето   им   на   основата   на   жизнения   опит   (както   индивидуален,   така   и

общочовешки),   представлява   една   саморефлексия   и   същевременно   определена   социална   позиция.
Аналогично на конкретните науки, философията  се придържа  към логическата последователност и

особено държи на стриктното спазване на логическите правила и закони. Ние изграждаме представите
си за света съобразно логическата последователност и логическото основание за това, което трябва да

присъства в него и да съставлява неговия строеж. В областта на философията емпиричната реалност
сама по себе си не може да служи за доказателство. 
            

1.Предмет на философията и основни философски понятия.

1.1.Предмет на философията.

            Разбиранията за предмета на философията се изменят през различните исторически етапи, през
които е преминава нейното развитие. Най­често това е свързано с развитието на обществото, с духовния

му живот и особено с развитието на науката и самото философско знание.
Философията се заражда в зората на човешката цивилизация в земите на съвременните държави Индия,

Китай и  Египет,  но своята  класическа  форма  достига  в Древна  Гърция. Според  свидетелствата  на
античните автори, понятието “философия” се среща за пръв път у Питагор, а в качеството му на научен

термин – у Платон. Зараждането на философията исторически съвпада с възникването и на първите

1

научни   обобщения   в   областта   на   частните   науки,   с   възникването   на   обществените   потребности   от

изучаване   на   общите   принципи   на   битието   и   познанието.   На   следващите   етапи   от   развитието   на
философията   се   появяват   повече   или   по­малко   стройни   системи,   претендиращи   за   рационално

обяснение на света. Първите философи от античността се опитват най­вече да открият общия източник
на многообразните природни явления, ето защо натурфилософията се явява първата историческа форма

на философско мислене.
Формират   се   такива   философски   дисциплини   като:   “Онтология”­   учение   за   битието   (или   за

първоначалото на всичко  съществуващо);  “Гносеология”­  теория  на познанието;  “Логика”­  наука за
формите   на   правилното   (т.е.   свързано,   последователно,   доказателствено)   мислене;   “Философия   на

историята”; “Етика”; “Естетика”.
С началото на Възраждането процесът на разграничаване на философията от частните науки, протича

все   по­ускорено.   Взаимоотношенията   на   философията   и   частните   науки   през   този   период   имат
противоречив характер, доколкото последните са акцентирали изключително на емпиричните методи на

изследвания,   а   с   техните   общо   теоретически   въпроси   се   е   занимавала   философията.   Но   тъй   като
философските изследвания на теоретичните проблеми на частните науки не се опират на достатъчен

емпиричен материал (Самите частни науки не са биле в състояние да го предоставят, защото не е бил
натрупан такъв.), много често философските заключения са имали абстрактен, умозрителен характер и

тези заключения често са влизали в противоречие с практиката. Именно през този период и на тази
основа   възниква   противоречието   между   философията   и   частните   науки.   Това   противоречие

допълнително се подсилва от съществуването на “теософията”­ философското учение за бога.
В периода 17­19 век се създават енциклопедични системи, в което естествознанието се противопоставя

на философията на природата, историческата наука – на философията на историята, правните науки –
на философията на правото. Смята се е, че философията е способна да надхвърли пределите на опита и

да дава свръхопитно познание. Тези илюзии по­късно се опровергават от самото развитие на частните
науки.
Съвременната   наука   представлява   една   изключително   развърната   система   от   знания.   Всичките   ни
известни явления в света се оказват предмет на една или друга частна наука. Тази ситуация обаче

съвсем   не   означава,   че   философията   няма   място   за   съществуване,   т.е.   няма   предмет.   Напротив,
отказването на философията от претенциите й за всезнание й позволява много по­точно да се определи

своето място в системата на научното знание. Всяка наука изследва качествено определена система от
закономерности, но нито една от тях не изучава общото в явленията на природата, в развитието на

обществото   и   човешкото   познание.   Тези   именно   закономерности   представляват   предмет   на
философията.
На тази основа ние можем да определим философията като учение за общите принципи на битието и
познанието, за отношението на човека към света; наука за общите закони в развитието на природата,

обществото и мисленето. Философията разработва обобщена система от възгледи за света и мястото на
човека в него. Изследва познавателното, ценностно, социално­политическо, нравствено и естетическо

отношение   на   човека   към   света.   Бидейки   детерминирана   от   социалната   действителност,   тя   оказва
активно   въздействие   на   общественото   битие,   способства   за   развитието   на   нови   идеали   и   културни

ценности.   Философията   като   теоретическа   форма   на   съзнанието,   рационално   обосновава   своите
принципи, с което се отличава от митологията и религията, независимо от общите моменти между тях.
В   рамките   на   всяка   една   частна   наука   съществуват   различни   нива   на   обобщение,   които   обаче   не
надхвърлят   определената   сфера   на   действителността,   която   се   явява   предмет   на   тази   наука.   При

философското мислене самите тези обобщения на отделните науки са предмет на анализ. Философията
свързва в единно цяло изследванията от всички области на знанието, създавайки универсалните закони

2

на битието и мисленето. Изпълнявайки тази своя функция, философията нерядко се насочва към обекти

извън рамките на достижимото за емпиричното познание. Тази особеност на философското мислене се
абсолютизира в системите на спекулативната философия.
            От тук става ясно, че основен метод на философското  познание представлява теоретичното
мислене, което се опира на съвкупния човешки опит, на достиженията на науката и културата като

цяло.
            Тук трябва да отбележим, че е невъзможно да разберем спецификата на философското научно

познание, без да въведем в употреба понятието “парадигма”. Думата произхожда от гръцки и означава
“пример,   образец”.   Във   философията   понятието   парадигма   има   две   значения:   1)   В   античната   и

средновековна философия с него се характеризира взаимоотношението между духовния и реалния свят.
(Например в античната етика първата морална парадигма е “Какво е отношението между дължимото и

реалното поведение на човека?”); 2) В съвременната наука под парадигма се разбира теория (или модел
за поставяне на проблема) приета като образец за решаване на дадена изследователска задача.
          

1.2.Основни философски понятия.

            Така представен предметът на философията може да остане неразбран, ако не изясним някои от

основните   философски   понятия,   посредством   които   определяме   този   предмет.   В   сферата   на
обществените   науки   категориите   на   дадената   наука   играят   изключително   важна   роля,   тъй   като   те

представляват инструментариума, с който дадената наука изследва онази част от действителността,
която се явява неин предмет.Изясняването на основните философски понятия е необходимо, както за

разбирането на нейния предмет, така и за вникване в основния философски въпрос.
            1.2.1.Битие – философска категория обозначаваща реалност, съществуваща вън и независимо от

съзнанието на човека.
            Първата философска концепция за битието е създадена още в досократическата епоха, когато се

е смятало, че битието съвпада  с материалния,  неразрушим и съвършен  космос. Някои от авторите
(Парменид)   разглеждат   битието   като   “неизменно,   единно,   неподвижно,   самотъждествено”,   други

(Хераклит)   –   “непрекъснато   създаващо   се”.   Битието   обикновено   се   противопоставя   на   небитието.
Платон   от   своя   страна   противопоставя   битието   на   чистите   идеи   на   света   на   истинското   битие.

Аристотел   успява   да   преодолее   съществуващите   до   него   противоречия   в   сферата   на   битието
(Доколкото за него формата е неотменна характеристика на битието.) и създава учение за различните

нива на битието (от чувственото до интелигибелното).
            Средновековната   християнска   философия   противопоставя   “истинското”   божествено   битие   и

“неистинското” сътворено битие, като при това различава действителното битие (акт) от възможното
битие (потенция), като същност и съществувание, смисъл и символ. Отстъплението от тази позиция

започва през епохата на Възраждането, когато получава признание култът към материалното битие на
природата. Тази трансформация изразява новия тип на отношение на човека към природата, обусловена

от развитието на науката, техниката и материалното производство.
            В периода 17­18 век битието се разглежда като реалност противостояща на човека, като същност

усвоявана от човека в процеса на неговата дейност. От тук започва и трактовката на битието като обект,
противостоящ   на   субекта,   като   изостанала   реалност,   която   е   подчинена   на   слепи   автоматически

действащи   закони   (например­   принципа   на   инерцията).   В   трактовката   на   битието   изходно   става
понятието   “тяло”,   което   е   свързано   с   механиката   –   водеща   наука   през   този   период.   Ето   защо

господстващи   са   натуралистико­обективистичните   концепции   за   битието,   в   които   природата   се

3

разглежда без да се има предвид каквото и да било взаимоотношение с човека, тя е някакъв механизъм,

действащ сам по себе си. В ученията за битието на Новото време е характерен субстанциалния подход
при който се фиксира субстанция (неунищожим, неизменен субстракт на битието, неговото пределно

основание) и нейните акциденции (свойства), производни от субстанцията. За европейската философия
през този период битието е предметна същност, предхождаща и противостояща на знанието. Битието се

ограничава до природата, света на естествените тела, без какъвто и да било духовен елемент.
            Успоредно с тази натуралистическа линия, отъждествяваща битието с физическата реалност и

изключваща съзнанието от битието,в ново европейската философия се формира и един друг подход,
когато битието се определя на основата на гносеологическия анализ на съзнанието и самосъзнанието.

Този   подход   се   съдържа   в   изходния   тезис   на   Декартовата   метафизика   –   “Мисля,   следователно
съществувам.” , в Лайбницовитемонади , в отъждествяването от Беркли на мисленето и съществуването.

Своеобразен връх този подход достига във философията на Кант, за когото битието не е свойство но
нещата, а общозначим начин за връзка на нашите понятия и съждения, при което различието между

природното  и   нравствено­свободното   битие   се   заключава   в   различните   форми   на  законополагане   –
причинност и цел. У Фихте истинското битие представлява свободната и чиста дейност на абсолютното

“Аз”, доколкото материалното битие е продукт на съзнанието и самосъзнанието. За Фихте предмет на
философията трябва да бъде културата – духовно­идеалното битие създадено от дейността на човека.

Шелинг вижда в природата неразвит, дремещ разум, а истинското битие – в свободата на човека и
неговата духовна дейност. В своята философска система Хегел разглежда битието като първа степен

при възхода на разума към самия себе си.
            1.2.2. Съзнание – едно от основните понятия във философията, обозначаващо висшето ниво на

активност на човека като социално същество. Своеобразието на тази активност се състои в това, че
отразяването на реалността във формата на чувствени и умствени образи изпреварва практическата

дейност   на   човека,   придава   й   целенасочен   характер.   Това   обуславя   творческото   преобразуване   на
действителността, първоначално в сферата на практиката, а след това и във вътрешен план под формата

на представи, мисли, идеи и други духовни феномени, образуващи съдържанието на съзнанието, което се
отпечатва в продуктите на културата (включително езика и другите знакови системи), придобивайки

форма на идеално и представящо се като знание. Съзнанието включва и аксеологически аспект, в който
се изразява избирателността на съзнанието, неговата ориентация към изработените от обществото и

приети от субекта ценности. Съзнанието включва отношението на субекта както към тези ценности, така
и към самия себе си, съществувайки в този аспект като самосъзнание, което обаче също има социална

природа. Познанието на човека за самия себе си става възможно благодарение на способността му да
съотнася своите нагласи и ориентации с жизнените позиции на другите хора и мислено да застава на

позициите на другите в процеса на общуването. За диалогичния характер на съзнанието говори и самият
термин “съ­знание”, т.е. знание, придобито съвместно с другите.
            Многоплановостта   на   съзнанието   го   превръща   в   предмет   за   изучаване   от   редица   науки.   За
философията   най­важен   е   въпросът   за   отношението   на   съзнанието   към   битието.   Представлявайки

свойство   на   най­високо   организираната   материя   –   мозъка,съзнанието   представлява   осъзнаване   на
битието, субективен образ на обективната действителност, субективна реалност, а в гносеологически

план ­ в качеството си на идеално, противостоящо на материалното и съществуващо в единство с него.
            В ранните етапи от развитието на философската мисъл не е съществувало рязко разграничение на

съзнателно и несъзнателно. Така например основата на съзнателните действия на човека се обозначава
от   Хераклит   с   термина   “логос”,   което   означава   едновременно   дума,   мисъл   и   същност   на   нещата.

Ценността на човешкия разум той определя като степен на приобщеност към този логос. По същия
начин и в ученията на други древногръцки мислители психичните процеси са се идентифицирали с

материалните (въздух, движение на атомите и др.). За първи път разликата присъща на психичните

4

процеси в човешкото съзнание и материалните явления е отбелязана от софистите, а по­късно Сократ

акцентира  върху своеобразието на съзнателния  акт. Важна роля при формирането на възгледите  за
съзнанието като особена психическа форма изиграват достиженията на естествознанието и медицината.

Именно те позволяват да отграничи съзнанието като способност на човека да има знания за собствения
си ум и волевите актове, от другите форми на психичното (Гален).
            През Средновековието съзнанието се трактува от една страна като над световно начало (бог),
което съществува преди природата и я създава от нищото. При това разума се тълкува като атрибут на

бога, а за човека остава само малка “искрица” от всепроникващия пламък на божествения разум. Заедно
с това в недрата на християнството възниква и идеята за спонтанната активност на човешката душа,

като в понятието душа се включва и съзнанието. Според Августин цялото знание е заложено в душата,
която живее и се движи в бога. Основание за истинността на това знание представлява вътрешния опит.

Това твърдение на Августин по­късно заляга в основата на т.н. интроспективна концепция за съзнанието.
За   Тома   Аквински   вътрешният   опит   е   средство   за   само   вглъбяване   и   общуване   с   всевишния.

Безсъзнателното, според него е за животните и растенията, защото у човека всички психични актове
започвайки с усещанията притежават признаци на съзнателност. Материалистическите традиции през

тази епоха се развиват от аробоезичните мислители – Рази и Ибн Сина, а така също от Йоан Дунс Скот –
създател на тезата, че материята мисли.
            Проблемите на съзнанието във философията на Новото време са разработени преди всички от
Декарт, който извежда на преден план самосъзнанието, като съзерцание на собствения вътрешен свят,

като вътрешна субстанция, противостояща на пространствения свят. Според него душата само мисли, а
тялото само се движи. Този възглед оказва силно влияние върху по­нататъшната теория на съзнанието,

което   се   отъждествява   със   способността   на   субекта   да   има   знание   за   собствените   си   психични
състояния. В противовес на Декарт, Лайбниц създава учение за безсъзнателната психика. Френските

материалисти от 18 век (Ламетри и Кабанис) обосновават тезата, че съзнанието е особена функция на
мозъка, различаваща се от всички останали, благодарение на която човек може да придобие знания за

себе си и природата.
            Подлагайки на критика интроспективната психология, немската класическа философия разкрива

зависимостта на чувствата, възприятията и съдържанието на съзнанието на индивидуалния субект от
независимите   от   него   форми   и   структури   на   познанието   (Учението   на   Кант   за   трансцеденталната

аперцепция.). Хегел утвърждава принципа на историцизма в разбирането за съзнанието. Той изхожда от
това, че съзнанието на личността (субективния дух) бидейки необходимо свързано с обекта, се определя

от историческите форми на обществения живот (въплъщение на обективния дух).
            1.2.3.Материя. Материята това е безкрайното множество от всички съществуващи в света обекти

и системи, субстрат на всички свойства, връзки, отношения и форми на движение. Материята включва в
себе си не само всички непосредствено наблюдаеми обекти и тела на природата, но и тези, които могат

да бъдат  открити в бъдеще  на основата на усъвършенстването  на наблюденията  и експериментите.
Целият заобикалящ ни свят представлява сам по себе си движеща се материя в нейното безкрайно

многообразие от форми и явления, с всичките й свойства, връзки и отношения.
            В материалистическата философия материята се определя като субстанция (основа) на всички

предмети и явления в света. На по­ранни етапи материята се е схващала като първоматерия, която се
свежда до първични  и без структурни елементи, които най­често са се отъждествявали с неделимите

атоми. Считало се е, че доколкото различните предмети и материални образования могат да възникват и
изчезват, субстанцията е несътворима и неунищожима, винаги стабилна по своята същност, променят се

само   конкретните   форми   на   нейното   битие,   количествените   съчетания,   взаимното  разположение   на
елементите и т.н.

5

            Диалектическият материализъм променя разбирането на материята в качеството на субстанция,

той признава субстанциалността на материята само по отношение на основния философски въпрос.
Именно материята, а не съзнанието или въображаемия божествен дух представлява субстанцията на

всички реално съществуващи в света свойства, връзки и форми на движение, в крайна сметка и на
всички духовни явления. Никакво свойство и форма на движение не могат да съществуват сами по себе

си,   те   винаги   са   присъщи   на   определено   материално   образование,   което   се   явява   техен   субстрат.
Признаването   на   материята   на   субстанциалност   и   абсолютност   е   еквивалентно   на   принципа   за

материалното единство на света. При това е важно да се отчита, че самата материя съществува под
формата на безкрайно многообразие от конкретни образования и системи. В структурата на което и да

било от тези образования не съществува дори и намек за някаква първична, без структурна и неизменна
форма на материята.
            Материалните   обекти   винаги   притежават   вътрешна   подреденост   и   систематичност.   Тази
подреденост   се   проявява   в   закономерното   движение   и   взаимодействие   на   всичките   елементи   на

материята, благодарение  на което те се обединяват  в системи.  На съвременната наука са известни
следните   типове   материални   системи   и   съответствуващите   на   тях   структурни   нива   на   материята:

елементарни частици и полета, атоми, молекули, микроскопични тела с различни размери, геологични
системи, Земята и другите планети, звездите, вътрешно­галактически системи, Галактика, система от

галактики, Мега галактика (Границата и структурата на последната за сега са предполагаеми.).
            Живата материя и социално­организираната материя за сега са известни само на Земята. Живата

материя   представлява   цялата   съвкупност   от   организми,   способни   на   само   възпроизводство   при
натрупване и предаване в процеса на еволюцията на генетична информация. Социално­организираната

материя е висша форма на развитие на живота, съвкупност от мислещи и съзнателно преобразуващи
действителността   индивиди   и   групи   на   различни   нива.   В   структурата   на   социалните   системи   се

включват също така и различни технически материални системи, създадени от хората за реализация на
различни поставени от тях самите цели.
            Всеобщите форми на съществуване на материята са пространство и време, които не могат да
съществуват   без   материята,   както   и   всеки   материален   обект   притежава   пространствено­времеви

измерения.   Универсално   свойство   на   материята   е   детерминираността   на   всички   явления,   тяхната
зависимост от структурните връзки в материалните системи и външните въздействия, от пораждащите

ги причини и условия. Взаимодействието от своя страна поражда изменението на телата (или на техните
състояния) и отражението. Отражението от своя страна се проявява при всички процеси и зависи от

структурата на взаимодействуващите си системи и характера на външните въздействия.
            1.2.4.Идеално – философско понятие характеризиращо специфичния начин на битието на обекта

отразено   в   психичния   свят,   живота   и   дейността   на   субекта.   Сферата   на   идеалното   включва
многообразните форми на отражение на действителността в човешкия мозък: чувствата и умствените

образи,   начините   за   тяхното   построяване   и   оперирането   с   тях,   духовните   ценности   и
ориентации.Идеалното се проявява като система от отношения между независимите от съзнанието и

волята обективни явления и човека способен да ги възпроизвежда и преобразува в процеса на своята
практическа   и   теоретическа   дейност.   Макар   и   производно   на   материалното,   идеалното   притежава

относителна самостоятелност, активно начало и жизнедеятелност.
            Възниквайки на едно сравнително високо ниво в организацията на живата материя, идеалното

първоначално   се   проявява   под   формата   на   чувствени   образи   за   света,   а   по­късно   се   формират
умствените образи, схеми и операции, създава се богатството от ценности и идеали.
            Идеалното   винаги   притежава   материален   носител,   в   качеството   на   който   е   не   само   нервно­
мозъчния субстрат, но и изработените в процеса на историческото развитие феномени на културата

6

(езика,   различните   знакови   системи   и   др.).   В   идеалното   обективната   действителност   съществува   в

преобразуван вид, което дава възможност за нейното осмисляне в неадекватни и илюзорни форми.
            1.2.5.Обект. Понятието произхожда от латински, където означава предмет, но в едно по­ранно

значение се разбира като “хвърлям напред, противопоставям”. Именно в това си значение се възприема
обекта,   като   нещо   което   се   противопоставя   на   субекта   в   неговата   предметно­практическа   и

познавателна дейност. Обекта не е просто тъждествен на обективната реалност, а е такава нейна част,
която се намира във взаимодействия със субекта.
            Обектът е даден на познаващия субект в неговите усещания, но същевременно той съществува
сякаш   и   в   една   друга   още   не   проанализирана   форма.   Адекватното   възпроизвеждане   на   обекта   в

мисленето предполага преобразуване на изходните данни на познанието в идеално възпроизвеждане на
обекта, което е резултат от определени начини на познавателна дейност и преди всичко на логически

операции,   което   съвсем   не   означава   създаването   на   нов   обект.   Изработеното   от   субекта   знание
постоянно се съотнася със обекта и непрекъснато се проверява в процеса на материално­практическата

дейност.
            1.2.6.Субект. Думата също произхожда от латински и означава “лежащ отдолу; намиращ се в

основата”.   Субектът   е   носител   на   предметно­практическата   дейност   и   познанието   (индивид   или
социална група), източник на активността насочена към обекта.
            В историята на философията съществуват различни разбирания за субекта. Например Аристотел
обозначава   с   това   понятие   индивидуалното   битие   и   материята   като   неоформена   субстанция.

Схоластиците   под   субект   разбират   нещо   реално,   съществуващо   в   самите   вещи   (доколкото   обекта
съществува за тях само в интелекта). Съвременното разбиране за субекта води своето начало от Декарт,

при когото рязкото противопоставяне на обект и субект представлява изходно начало при анализа на
познанието   и   по­специално   при   обосноваването   на   неговата   достоверност.   За   Декарт   субекта   е

активното начало в познавателната дейност. Кант разкрива някои съществени закони във вътрешната
организация на субекта, правещи възможно достигането на всеобщото и необходимо знание (Учението за

категориите като форми за регулация на мисленето и за категориалния синтез; представата за субекта
като родово, т.е. обемащо в себе си целия исторически опит, познание.). Хегел, за когото познанието е

над индивидуален процес, развиващ се на основата на тъждеството между обекта и субекта (разбирайки
абсолютния дух), също признава социално­историческата природа на субекта.
Съвременните   диалектико­материалистически   подходи   свързват   субекта   с   цялостната   предметно­
практическа   дейност,   а   не   само   с   познанието.   Индивидът   се   превръща   в   субект,   с   присъщото   му

самосъзнание дотолкова, доколкото той е овладял в някаква степен човешката култура – оръдията на
предметно­практическата дейност, формите на езика, логическите категории, нормите за нравствени и

естетически оценки и т.н. Активната дейност на субекта представлява условие, благодарение на което
един или друг фрагмент от обективната реалност се превръща в обект, даден на субекта във формите на

неговата дейност.

2.Основен философски въпрос – основни направления във философията.

2.1.Основен философски въпрос.

Разглежданите   в   предидущия   въпрос   категории   имат   фундаментално   значение   за   разбирането   на

основния въпрос на философията, а именно въпроса за отношението на съзнанието към битието, на
духовното към материалното. Този въпрос се определя като основен въпрос на философията, тъй като

отговора му (материалистически, идеалистически или дуалистически) разделя кардинално философите
и философските школи, давайки възможност за една сравнителна подреденост на философското знание.

7

Основният философски въпрос не е само въпрос за приоритета на материалното или духовното. Това е

също така и въпрос за това какво трябва да считаме за материално и какво – за духовно. От тук
произтичат и възможностите за многобройни модификации в постановката и решенията на основния

философски въпрос, както в материалистически, така и в идеалистически план. Хегел например приема
за първично някакво мислене съществуващо извън човека (“абсолютната идея”). Шопенхауер изхожда от

представата за безсъзнателната космическа воля. Мах счита за елементи на всичко съществуващо –
усещанията.
В историята на философията съществуват схващания и за други съдържания на основния философски
въпрос. Например Фр.Бейкън смята, че основния философски въпрос е как да се овладеят стихийните

сили на природата. А.Камю предполага, че в основния философски въпрос трябва да се включи въпроса
– струва ли си да се живее?
Основната заслуга за формулирането на основния философски въпрос по този начин принадлежи на
Хегел   и   Фойербах.   Такава   формулировка   е   резултат   от   осмислянето   на   природата   от   човешкото

съзнание и теоретическо обобщение на интелектуалната история на човечеството. Още в религиозните
вярвания на първобитните хора се съдържат определени представи за отношението на психическото и

физическото,   на   душата   и   тялото.   Изследването   на   това   отношение   обаче   става   възможно   едва   с
възникването на теоретичното мислене, което исторически съвпада с разделението на труда на умствен

и физически.
Формулирането на основния философски въпрос по този начин представлява признание, че духовното и

материалното образуват една дихотомия, обхващаща всичко съществуващо, всичко възможно, всичко
мислимо.   Всеки   предмет   или   явление   (достижими   или   предполагаеми   от   човека)   може   да   бъде

съотнесен към материалното или идеалното, което от своя страна представлява една рационална основа
за създаване на философската картина на света.
Основният   философски   въпрос,   освен   въпроса   за   обективно   съществуващите   отношения   между
психическото и физическото, първичността на духовното или материалното, съдържа в себе си и една

втора страна, а именно въпроса за познавателното отношение на човешкото съзнание към света. Как се
отнасят нашите мисли за обкръжаващия ни свят към същия този свят? В състояние ли е нашето мислене

да познае действителния свят и дали нашите мисли и понятия за действителния свят представляват
вярно   отражение   на   действителността? Отрицателните   отговори   на   тези   въпроси   са   характерни   за

философските направления на агностицизма и скептицизма.

2.2.Основни направления във философията.

2.2.1.Материализъм. Материализмът решава основния философски въпрос в полза на първичността на
материята,   природата,   битието,   физическото   и   обективното,   като   разглежда   съзнанието,   духа,

мисленето, психическото, субективното като свойство на материята. Признаването първичността на
материята означава, че тя не е сътворена от никой, а съществува вечно, че пространството, времето и

движението са обективно съществуващи форми на битието на материята, че мисленето е неотделимо от
материята, че единството на света се състои в неговата материалност. Материалистическото решение на

втората страна на основния философски въпрос е свързано с признаването на познаваемостта на света и
неговите   закономерности,   с   признаването   на   възможността   за   адекватно   отражение   на   тази

действителност в човешкото съзнание.
Самото   понятие   “материализъм”   започва   да   се   употребява   през   17   век   първоначално   в   смисъл   на

физическа   представа   за  материята  (Р.Бойл),  а   по­късно  и  в  общофилософски   смисъл   (Лайбниц)  за
противопоставяне на идеализма.
Противниците   на   материализма   използват   по­различна   терминология:   1)   Тези,   които   отричат   или
поставят   под   съмнение   съществуването   на   нещо   извън   усещанията,   наричат   материализма

8

“метафизика”(доколкото   материализма   признава   независимото   съществуване   на   външния   свят).   На

същото   основание   те   определят   като   “метафизика”   и   обективния   идеализъм   и   фидеизма,   които
признават   съществуването   на   абсолютния   дух   или   бога   извън   нашето   съзнание;   2)   Позитивистите

използват понятието “реализъм”, отчитайки факта, че материализмът признава обективната реалност на
външния свят; 3) Тези, които се опитват да принизят материализма като философско направление, го

определят   като   “наивен   материализъм”;   4)   Критиците   на   материализма,   които   се   опитват   да
отъждествят материализма въобще с механистичния материализъм, го определят като “механицизъм”.
В развитието на материализма съществуват различни направления:                
1.Най­разпространеното разделение на материализма е на: стихиен (или наивен), свързван най­вече с

материалистическите   школи   през   античността;   метафизически   (материалистически   школи,   които
абсолютизират   някоя   страна   на   действителността   или   процеса   на   познание.;   диалектически,   който

съединява в себе си диалектиката (учение за развитието), логиката (учение за мисленето) и теорията на
познанието.
2.От гледна точка на ролята, която се определя на съзнанието материализмът се разделя на научен и
вулгарен.
3.По отношение на различните степени или страни на познанието се различават рационалистически и
сенсуалистически материализъм.
4.Често   пъти   материализма   се   определя   и   според   епохата   или   националната   принадлежност   на
философите работещи в материалистическото направление.
5.В   марксизма   съществува   и   разделение   на   материализма   на   съзерцателен   и   практически­действен,
спрямо отношението му към обществено­историческата практика.
2.2.2.  Идеализъм –  общо  название   на   философските   школи   и   учения   утвърждаващи,   че   съзнанието,
мисленето,   психичното,   духовното   е   първично,   а   материята,   природата,   физическото   е   вторично,

производно,   зависимо,   обусловено.   Идеализмът   противостои   на   материализма   при   решаването   на
основния   философски   въпрос.   Както   и   понятието   материализъм,   идеализмът   е   въведен   във

философската терминология от Лайбниц, който през 1702 г. пише за Епикур и Платон, като за най­
големия материалист и най­големия идеалист в античността.
Философският термин “идеализъм” не бива да се смесва с използваната в ежедневното общуване и
наситена с морален смисъл дума “идеалист”, която означава безкористен човек, стремящ се да достигне

възвишени   цели.   Във   философски   смисъл   идеализмът   във   етическата   сфера   означава   отрицание   на
обществената обусловеност на моралното съзнание. Смесването на тези понятия нерядко се използва от

идеалистите за дискредитация на философския материализъм.
Идеализмът се разделя на две главни направления – обективен и субективен. За първото е характерно

признаването на духовното първоначало вън и независимо от съзнанието, а за второто е недопустимо
приемането на каквато и да било реалност вън и независимо от нашето съзнание. Крайна форма на

субективния идеализъм е солипсизма.
Наличието на двете главни форми на идеализма не изчерпва неговото теоретическо многообразие. В

историята на философията съществуват различни варианти на идеализма в зависимост от това как се
разбира духовното първоначало и възможностите за неговото познание:
­панлогизъм – духовното начало е световен разум;
­волунтаризъм – духовното начало е световна воля;
­идеалистически монизъм – духовното начало е единна духовна субстанция;

9

­монадология – духовното начало се състои от множество духовни първоелементи;
­идеалистически рационализъм – духовното начало е разумно, логически постижимо;
­емпиризъм – признаващ единствено чувствения опит като източник на знанието;
­сенсуализъм – признаващ единствено чувствеността като главна форма на достоверното познание;
­феноменализъм – познанието оперира не с обектите на материалния свят, а само със съвкупност от

чувствени компоненти;
­ирационализъм – духовното начало е не закономерно, алогично, “свободно” начало и като такова не

може да бъде предмет на научно изследване.
В съвременната философия понятието идеализъм е придобило до известна степен негативен смисъл,

поради което почти не съществуват съвременни философи, които определят себе си като идеалисти.
Така например най­мощното идеалистическо течение в съвременната философска мисъл – неотомизма,

определя   себе   си   като   философски   реализъм.   Независимо   от   определенията,   които   си   дават
философите   и   философските   школи   винаги   ще   се   класифицират   според   решението   на   основния

философски въпрос.
2.2.3.Дуализъм –   философско   течение   основаващо   се   на   признаването   на   равнопоставеността   и

независимостта   едно   от   друго   на   двете   основни   начала   –   дух   и   материя,   идеално   и   материално.
Дуализмът се противопоставя на монизма (независимо идеалистически или материалистически), който

признава в качеството на първо основа едното от двете начала.
Терминът   “дуализъм”   е   въведен   от   немския   философ   Х.Волф   и   означава   признаване   на   двете

субстанции – материална и идеална. Един от най­видните представители на дуалистическата философия
е   френският   философ   Рене   Декарт,  разделящ   битието   на   мислеща   субстанция   (дух)   и   протяжност

(материя).   Проблемът   за   взаимоотношението   на   тези   две   субстанции   в   човека   Декарт   решава   от
позициите  на  психофизическия   паралелизъм,   съгласно  който  психическите   и  физически  процеси   не

зависят един от друг.
За философията на Новото време е характерна формата на гносеологическия дуализъм, при която се

изхожда не от противопоставянето на субстанциите, а от противопоставянето на познаващия субект на
познаваемия обект. Така съзнанието у Лок и Юм се представя като съвкупност от възприятия, чувства,

мисли нямащи обединяваща субстанциална основа. Друга форма на гносеологическия дуализъм развива
Кант, който разглежда  съзнанието  като дейност, подреждаща  данните на опита  по свои  собствени,

независещи от външния свят закони, в съответствие с априорните форми на чувствата, съзерцанието и
разсъдъка. Гносеологическият дуализъм е неизбежно свързан с агностицизма.
Понятието   дуализъм   е   приложимо   така   също   и   в   концепции   и   учения,   утвърждаващи
равнопоставеността на каквито и да било противоположни начала или сфери. Така например се говори

за дуализъм   на доброто  и  злото  (в  манихейството),  за дуализъм  на  света  на природата   и  света  на
свободата (в неокантианството) и други.
                   В заключение бих искала да кажа, че за разлика от традиционните научни дисциплини, които
се нуждаят от начин на преподаване, който най­общо би могъл да се определи като едностранен и

авторитарен, философията притежава своеобразие, което не трябва да бъде подценявано, ако искаме тя
да ни бъде полезна и да ни помогне по някакъв начин. Истинското философско знание вие ще получите

не като преповтаряте казаното от мен или прочетеното в някой от многобройните учебници, а когато
успеете да изградите собствено мнение, да дадете собствена интерпретация на проблемите. Все едно

какво  е това  мнение,  но е  важно  да  го има  като  ваше  индивидуално  отношение  към  нещата,  като
възможност да мислите самостоятелно, да активирате понятийния и категориален апарат, с който си

10

служи философията. Моята задача е да представя пред вас възможно най­пълно и изчерпателно (за

времето, което ни е определено) този инструментариум на философията, да ви запозная с онова, което
тя   е   достигнала   до   момента   като   наука.   Вашата   задача   е   да   се   научите   да   ползвате   този

инструментариум   и   без   “да   преоткривате   колелото”   да   интерпретирате   вашата   действителност   от
философски позиции. Да си пожелаем взаимен успех!

 2

Въпросиза самоподготовкапо Тема

1.

Коиосновниматериалистически

и диалектически

идеивъзникватв древногръцката

?

философия

2.

 „

“   

?

На когопринадлежимисълтаЧовекъте мяркана всичкинеща и каквобележитя

3.

?

По каквосе различаватпатернализма

и схоластиката

в средновековната

философия

4.

, 

?

Каквое общотомеждуБейкън Хобси Лок

5.

?

Ималиразликамеждусубективенидеализъми солипсизъм

6.

 „

?

Каквиса основаниятана Кантда говориза нещатав себеси

7.

?

Каквопредставляваабсолютнатаидеяна Хегел

8.

?

По каквосе различаватлогическияпозитивизъми емотивизма

9.

?

Защонеотомизмае официалнадоктринана католическата

църква

10.  

?

В каквосе състоиагностицизма

на екзистенциализма

11.

?

Кои са водещитеидеина прагматизма

Първа част

РАЗВИТИЕ НА ФИЛОСОФСКАТА МИСЪЛ В ЕВРОПА

УВОД

1.Философската мисъл през Античната епоха.

          1.1. Материализмът на Милетската школа.

          1.2. Материализмът и диалектиката на Хераклит.

1.3. Атомистическият материализъм на Левкип и Демокрит.

          1.4. Идеализмът на Платон.
          1.5. Философията на Аристотел.

1.6. Римският мистицизъм.
 

2.Проблемът за бога в християнската философия на средновековието.

          2.1.Основни идеи на християнството.

11

          2.2.Августин.

2.3.Тома Аквински (1224/25 – 1274).
 

3.Рационализмът и неговата роля в европейското мислене.

          3.1.Английска буржоазна философия. Франсис Бейкън.

          3.2.Рьоне Декарт – основоположник на европейския рационализъм.

3.2.1.Учението за истината.

3.2.2.Декарт за метода.
3.2.3.Декарт за сетивното познание. 

3.3.Немска класическа философия.

          3.3.1.Философията на Кант.

3.3.2 Противоречие между метода и системата във философията на Хегел.
 

4.Философията през ХХ век.

          4.1.Нов “прочит” на съществуващи в историята на философията идейни направления.

          4.1.1.Неопозитивизъм.

4.2.2.Неотомизъм.

          4.2.Оригинални философски школи на ХХ век.

4.2.1.Екзистенциализъм.

  4.2.2.Прагматизъм.
 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

           Изучаването на Историята на философията е един много специфичен момент в овладяването на
философската култура. Тази уговорка се налага от факта, че за мнозина, особено за тези, които по силата

на своите  интелектуални  и  професионални  интереси  са  далеч от хуманитаристиката,  изучаването на
автори и идеи, актуални още преди новата ера, а дори и няколко века по­рано е просто “губене на време”.

За да преодолеем тази нагласа е необходимо да вникнем в спецификата на философското знание. За
разлика   от   частните   науки,   където   всяко   ново   откритие,   представлява   стъпало   в   опознаването   на

действителността и в една или друга степен отрича съществуващото до тогава знание, в историята на 
философията, всяка идея, теория и школа, дори и противоречащи си помежду си, могат да съществуват

успоредно, привличайки с еднаква сила по­широк или по­тесен кръг от поддръжници. Този факт говори
не за безсмислието на философското знание, а за обективната реалност на философските парадигми,

чиито   решения   са   неизчерпаеми,   поради   изключителното   многообразие   на   човешката   духовна   и
материална практика.

           Не   по­малко   значение   изучаването   на   историята   на   философията   има   и   за   философската
саморефлексия.  Както  на  съвременният  човек  не  е  необходимо   първо  да   открие  електричеството  и

микрочипа, за да си включи компютъра, така не е необходимо първо да си отговори на въпроса: “Кое е
първичното?”, за да се замисли над това какъв е смисъла на неговия живот.

           Ограниченият обем от часове по философия не ни дава възможност да се запознаем детайлно с
историята на философията. Ето защо ние ще спрем нашето внимание само на основните периоди на

нейното развитие и на ония автори, теории и школи, които определят облика на тези периоди.
           Без   да   отричаме   или   омаловажаваме   философската   мисъл   в   другите   региони   на   света,   по

отношение   на   историята   на   философията   ние   ще   сме   европоцентристи   и   ще   съсредоточим   нашето
внимание главно върху европейската философия, защото именно европейската философия е оставила

12

най­трайни следи върху българската философска култура, а респективно и върху нашето философско

самосъзнание.
 
          

1.Философската мисъл през Античната епоха.

           Формирането и развитието на философията и на природознанието в Древна Гърция е имало за

основа главно оживения и бурно развиващия се икономически и политически живот в тази страна, но то е
търпяло   и   благотворното   влияние   на   научните   и   културни   постижения   на   страните   от   Близкия   и

Далечния изток.
          

1.1Материализмът на Милетската школа.

           Първата философска  школа в Древна Гърция  възниква  и се развива  в Йония, разположена на
крайбрежието на Мала Азия в гр.Милет, център на оживена търговия и занаяти. Неин основател е Талес

(ок.624­547 г.пр.н.е.), богат търговец, пътешествал твърде много и пребивавал в Египет. Той притежава
такива енциклопедични за времето си познания, че е считан за един от “седемте мъдреци” на Древна

Гърция.
          В противоположност на религиозното обяснение за духовната първопричина на света, Талес издига

възгледа   за   материалното   му   начало.   За   такова   начало   той   приема   водата,   която   разглежда   като
безкрайна, движеща се материя, от която възникват всички неща. Възгледът за водата като материално

начало   на   света,   той   навярно   е   заимствал   от   древноегипетските   мислители   и   от   някои   наивно­
материалистически положения в гръцката митология. С този възглед Талес ясно изразява материалното

единство на света, тъй като според него всички неща възникват от водата и в края на краищата се
превръщат пак във вода. В това негово твърдение се съдържа и определен диалектически момент за

преходност на материалните форми една в друга.
          Талес смятал, че Земята е плосък диск, който плува по повърхността на водата, като кораб в бурно

море. Този диск е шуплив, съдържа много пори, пещери, реки, канали, чрез които водата прониква в него,
което от своя страна е причина за различни природни явления като земетресения, вулкани и други.

          Талес смята, че както водата като материално начало, така и всички неща възникващи от нея, не са
мъртви, а жизнени, защото проявяват едно или друго движение, тъй като притежават душа, която той

счита за способност към движение. Така той поставя началото на хилозоизма.
           Вторият   представител   на   Милетскатата   школа   и   ученик   на   Талес   е   Анаксимандър   (610­546

г.пр.н.е). Той се изявява като виден представител на древногръцката философия и наука. В неговото
учение   материализмът   прави   по­нататъшна   крачка   на   развитие.   Анаксимандър   взема   за   материално

начало на света не някакво конкретно вещество, а неопределената, безкрайна и вечна материя, наричана
от   него   апейрон.   По   този   начин   Анаксимандър   пръв   в   Гръцката   философия   издига   схващането   за

понятието материя като абстракция, лишена от сетивна конкретност.
          Анаксимандър учел, че неопределената материя съдържа в себе си противоположностите: топло и

студено, сухо и влажно, леко и тежко и при тяхното отделяне от нея се образуват различните неща, с
тяхната конкретна форма на сетивност. Така материята преминава от едно състояние в друго, с което се

извършва преход от единичното към множественото и обратно. По този начин материята се движи и
развива като приема различни форми на съществуване и всичко това протича по необходимост.

Като изхожда от учението за апейрона, Анаксимандър пръв прави опит да даде естествено научно

обяснение за произхода на живите същества и на човека. Той е твърдял, че първоначално човекът е

произлязъл от животните от друг вид. А първите животни според него, по свидетелството на Аеций са се
родили във влагата от слънцето и са били покрити с бодливи люспи. След като достигат известна възраст,

те излизат на сушата и там когато люспата започне да се разпуква, те променят своя начин на живот.
          Следващият представител на Милетската школа и ученик на Анаксимандър е Анаксимен (585­528

г.пр.н.е). Той пръв установява разликата между планетите и звездите и смята че най­близко до Земята е
Луната, след това Слънцето, планетите и накрая звездите.

13

           Верен на материализма на своите учители, Анаксимен приема за първооснова на света безкрайната

единна   и   вечно   движеща   се   материя   –   въздуха.   Изтъкваният   от   него   за   първоматерия   въздух   не   е
тъждествен  с обикновения усещан от нас въздух. Защото за него безпределната и вечно движеща се

материя ­ въздухът при своето развитите преминава през следните състояния: огън­въздух­вятър­облак­
вода­земя­камъни. За тази същност на учението на Анаксимен свидетелства твърде ясно Симплиций,

които   казва:   “Милетчанинът   пък   Анаксимен,   син   на   Евристан   и   приятел   на   Анаксимандър   казва   в
съгласие  с последния, че природата, която лежи в основата (на всичко) е единна и безпределна, но

въпреки това той я смята не неопределена, а определена  тъй като я нарича въздух. Тя бива различна  по
степента на разредяването и сгъстяването на съответното вещество (в чиято основа тя лежи). А именно

като се разредява, тя става огън; като се сгъстява пък тя става вятър, после облак, а сгъстявайки се още
повече (става) вода, после земя, след това камъни, а (всичко) друго (възниква) от тия (вещества). И той

също признава за вечно движението, в следствие на което се извършва изменението (на нещата).”
          

1.2. Материализмът и диалектиката на Хераклит.

           Хераклит (ок. 530­470 г.пр.н.е.)   от град Ефес приема за обща основа на всичко съществуващо в
света материално първоначало, за което той определя огъня. Според него това материално начало се

намира във вечно движение и изменение, като преминава от едно състояние в друго, от което възникват и
всички неща в света. “Извършва се обмяна на Всемира срещу огъня и на огъня срещу Всемира, (тъй)

както се извършва обмяна на злато срещу стоки и на стоките срещу злато.”.
           Като   изтъква   материалното   първоначално   на   света   Хераклит   отхвърля   религиозната   догма   за

душата, че е безсмъртна и създадена от бога. Според него тя е проявление на едно от предходните
състояния на огъня. Най­силната страна на материалистическата философия на Хераклит е неговото

учение за вечното движение на материалния свят. За ефеския философ всичко тече, всичко се мени, няма
нищо неподвижно. Затова според него “човек не може да влезе два пъти в една и съща река”, защото

“когато човек влезе в същата река, с течението й приижда все по­друга и друга вода”. Движението се
извършва по посоката: земя 

 вода 

 въздух 

 огън, която Хераклит нарича ”път нагоре” и обратно,

което е “път надолу”.

За   Хераклит движението по своята същност е преход на противоположности  и именно те са

обективният  източник  на причината за движението.  Преходът на противоположностите една в друга
става   чрез   борба   и   всичко   възниква   от   борбата.   Хармонията   в   света   също   възниква   от

противоположностите.   За   Хераклит   всеобщият   закон   на   движението   се   нарича   “логос”.   Логосът   е
обективен и вечен закон на материалния свят, проявява се като необходимост, на която се подчиняват

всички, както небесните тела, така и животните и човека. Логосът не е създаден нито от бог, нито от
човека. Той съществува обективно и вечно, както е вечен и светът. Логосът изразява същността на всички

неща и на душата. На него е подчинено всичко. Ето защо Хераклит съветва, че трябва да се вслушваме не
в думите, а в логоса. Само познанието  на Логоса е истинско познание, защото то ни разкрива единството

на противоположностите в тяхната хармония и борба, която дава вечно самодвижение и саморазвитие на
света. Материалният свят, с неговите закони е напълно познаваем и задачата на познанието е да разкрие

действителната същност на природата, но постигането на тази задача е трудно защото “природата обича
да се прикрива”.

1.3.  Атомистическият материализъм на Левкип и Демокрит.

Основател на древногръцкия Атомизъм е Левкип. За живота и дейността на Левкип са запазени

много оскъдни сведения. В литературата от древността се съобщава, че е бил съвременник на Анаксагор
и Емпедокъл, че е роден в Милет, Елея или Абдера и, че е автор на две съчинения: “Великият световен

ред” и “За ума”. Левкип се противопоставя на философията на елеатите, която отрича реалността на
многообразието и движението в света. Приема за основа на многообразието в света материалните атоми,

които   се   движат   в   празното   пространство.   Левкип   дава   изходен   принцип   за   преодоляване   на
формалнологическите затруднения, които елеатите издигат по този въпрос.

14