История на Византия

Проф. Георги Бакалов

Лекция №2

16.10 – неучебен ден!

Продължение на темата за Византия в контекста на световните 
събития.

1. Ересите – приемат се в средновековието като 

деструктивен фактор; според марксиситката парадигма са 
социални движения. Често пъти ересите са съдействали за 
формирането на християнското религиозно учение, тъй 
като борбата срещу тях изисква работа в/у християнската 
идеология. В много по-голям брой ересите се появяват в 
източната половина на Римската империя. Още в ранната 
империя се получават агностици, манихеи и т.н. Някои от 
тях са ереси на дуалистична основа, някои по-късно 
прерастват в мощни движения като движението на 
павликяните в Мала Азия; в резултат на това 
правителството размества големи маси от хора. 
Вследствие на арменското разместване се появява и 
българското богомилско учение. 

Държавата обявява еретиците за държавни престъпници, а 
църквата – обявява ДП за еретици. Извод – държава и църква 
са комбина ;)

В самия край на византийския период 13-14 век ересите 
заглъхват; появяват се реформаторски движения на 
християнска основа, които не могат да се нарекат ереси; не 
отричат по същество догмите на християнството, но имат 
особено отношения към някои елементи от вероучението – 
примери исихазмът, варлаамитството. Течения в 
източноправославието.

16 век на запад се появява реформацията; появяват се 
англиканска и протестантска църква; после се множат на много 
други. И двете църкви се обявяват взаимно в еретизъм; в 
действителност протестантството е друг вид вероизповедания, 
но не и ерес.

Триезичниците в ранното средновековие са определени от 
тогавашните извори като еретици (от представителите на 
римокатолическата църква, и не толкова от на източната) –